ПРИЗОВИ МЕ С ТВОЕТО ИМЕ


от
на г.

ПРИЗОВИ МЕ С ТВОЕТО ИМЕ

Джеймс Айвъри - един от ветераните на американското кино си тръгна от Оскарите тази година с наградата за най-добър адаптиран сценарий за ужасно нашумелия през същата - “Призови ме с твоето име” на италианския режисьор Лука Гуаданино. Лентата получи номинация и за най-добър филм и за главна мъжка роля за работата на Тимъти Шаламет по образа на Елио – 17-годишен американски евреин с италианско-френски корени, който през лятото на 1983 г. се влюбва всецяло и безрезервно в помощника на своя баща. Професор Пърлман кани всяка година по някой млад научен работник да му помага и пребивава в неговия дом - вила, ситуирана някъде в северна Италия, където безгрижието, красотата и познанието са пуснали корени толкова дълбоко, че изкушават зрителя да припознае в рамките на подобна "неземна" топология контурите на изгубения рай. В рамките на последния дори светлината флиртува с пространството, а ролята на камерата е като че ли единствено смирено да свидетелства за чудото, докато тъмнината е обезвредена от почти екстатичното усещане за спокойствие. Нощите са опитомени и дресирани да служат и вдъхват на всяко движение на любовния дискурс нежна категоричност.

Идиличното (пре)насищане на пространството е допълнено и от завидно охолния живот на семейство Пърлман, който се разпростира далеч отвъд материалните блага, подчертано бледнеещи на фона на интелектуалния/духовния му капитал. В дома с говори свободно на поне три езика, философията и литературата са ежедневни теми на разговор, а Елио е и блестящ пианист, който прекарва цялото си време в четене и транскрибиране на музикални произведения. Оливър, който явно пише книга за Хераклит и предсократическата философия е смаян от завидните познания, които тийнейджърът демонстрира. Това става още по-ясно в едноименната книга на Андре Асиман (основата на адаптирания сценарий), където действието е разгледано и разказано в ретроспекция от Елио, който за разлика от образа си във филма, не е нито девствен, нито толкова серафичен и невинен. За разлика от филма, романът успява да удържи едно здравословно ниво на опоетизиран цинизъм, който поне малко съумява да балансира своеобразната тоталитарност на горепосочения рай. Така например, показателен детайл от книгата е образът на момче от града, което Елио нарича гений и което носи същите белези на "комплексното благоденствие", като се изключи, разбира се, неприятният факт, че е болно от левкемия. Въпросният контрапункт на идилията е един от многото, като най-магистралният от тях е самият език на разказвача, който е безскрупулен, "безсрамен" и амортизиран от редуващите се/разкъсващи го чувства на копнеж, страх и омраза, които обектът му на желание ненадейно поражда. Както се случва с много приказки, мрачните им орнаменти и вроденият им цинизъм биват ампутирани в името на фетишизирания, лесносмилаем идеал за хепи-енда и явно задължителната утопия за непорочността на красотата.

По този начин “Призови ме с твоето име” се превръща от разказ за желанието и страстта, в продуктово позициониране на подобна лустросана представа за любовта. Оттук идват и немалкото резерви, които някои критици и част от широката публиката имат по отношение на филма, в чиято основа стои липсата на конфликт. Пред връзката на Оливър и Елио няма никакви пречки, дори професор Пърлман се оказва накрая, че одобрява и дори завижда на това което “те са имали”. Единственият по-травматичен момент е краят на "тяхното лято", когато те трябва да се разделят завинаги (което на всичкото отгоре също не е сигурно, тъй като Гуаданино мисли да прави продължение на филма си). Въпросният катаклизъм е меко казано неубедителен, при положение че семейството на Елио го посреща с отворени обятия, а приятелката му (Марсия), на която изневерява с Оливър, го приема обратно и му прощава всичко. Русокосият американец от своя страна се завръща у дома и се сгодява.

Тук следва да се отвори и една голяма скоба относно "прогресивните" претенции на филма. Истина е, че е освежаващо да се види гей двойка, която като че ли е еманципирана от всички драматургични  клишета и наративи, в които твърде често бива вкарвана хомосексуалността (като например "ХИВ жанра" или разни трагични coming out истории). За съжаление обаче трябва да се отчете и леко пренебрежителното отношение към “по-нежния пол”, който като че ли служи само за утеха и евтин сублимационен ерзац на истинския любовен патос, който може да бъде изживян единствено между двама мъже. Това като че ли се подчертава и в речта на професор Пърлман, който смело си признава, че никога не е имал способността или смелостта да се впусне в нещо толкова интензивно и истинско. Веднага се появява тогава въпросът за майката на Елио, но той бързо получава косвен отговор, когато момчето пита баща си, дали тя се е досетила, какво се е случило. Професорът го успокоява, че все пак не мисли, че е успяла да навърже нещата, като цялото нещо лъха леко на гей версия на логото на Каменица - “Мъжете знаят защо”. Извън така изброените проблеми, лентата безспорно се отличава с естетическо майсторство и омагьосваща атмосфера, за което по категоричен начин допринася и опитът на Айвъри, който се слави като един от най-добрите екранизатори на литературни произведения в историята на киното, включително на високите образци на "гей-литературата" като "Морис" на Едуард Морган Форстър, към който в “Призови ме с твоето име” има откровени препратки.

Вероятно ако миналата година не се бе появила продукция като “Лунна светлина” (която спечели и Оскара за най-добър филм) абсурдната идиличност и безметежност на атмосферата на връзката между Елио и Оливър нямаше да изглежда чак толкова нагарчащо натрапчива. Социокултурните проблеми, с които се сблъсква Шайрон, докато крачи плахо, но решително към самия себе си разкриват екзистенциалната мощ, която може да блика от разкъсаните вени на един истински ангажиращ и предизвикателен сюжет. На фона на героите на Бари Дженкинс, Елио и Оливър изглеждат недоносени, разглезени и наивни. И въпреки че не могат да се отрекат обективните качества на лентата, Гуаданино до такава степен обезопасява пространството на любовния дискурс, че го превръща в гей дисни филмче - може би първото по рода си.