СЕВЕРНО КИНО: ОВНИ


от
на г.

СЕВЕРНО КИНО: ОВНИ

„Когато не се състезавахме с брат ми на футбол или хандбал, се надпреварвахме кой ще приключи първи с вечерята си или кой ще стигне първи до автомобила на баща ни“, споделя Арон Гунарсон, капитан на исландския отбор по футбол. Тези думи се подкрепят от текстовете на един негов сънародник – Халдоур Лакснес, в чиито епоси народната гордост е описана като причина за исландците да „пътуват в бури, да преодоляват глад и лишения, но да запазят независимия си дух и воля“.

„Овни“ е филм за Исландия, но толкова по-хубаво за него е, че, без да разбере, режисьорът Гримюр Хаконарсон е успял да хване нещо подозрително близко до мита (не само за Каин и Авел), с което да издигне ролята на собствената си държава като изолирано и самобитно място, чисто като притча и вечно като антична скулптура. В тази Исландия нещата се случват безусловно по един и същи начин съгласно вековната традиция и този образ естествено се свързва с малкото непреходно, останало сред потопения в разхвърляност континентален свят на юг.

Най-добрият пример за горното са самите овни. Богатството на филма е, че противно на олицетворяващото кино животните не трябва да заведат към определена друга представа, а са точно това, което са – овни, и е признато тяхното собствено достойнство в ежедневния живот, тяхната роля на пълноценен заместител на липсващите жени и деца. Без да проговарят, както много други кино животни, овните са поставени наравно с хората, които са готови да умрат за тях, така както живеят заради тях. В това отношение „Овни“ задочно репликира „Наслука, Балтазар“ на Бресон, където магарето регистрира живота около себе си като ням свидетел, поемайки тежестта на света, без да може да промени нищо. Задвижването на сюжетната линия с овните задвижва и промяната на човешките отношения във филма, иначе обречени на пълна безизходност.

Може да се отиде дори по-далеч и да се каже, че не овните приличат на хора, а хората приличат на овни – рогати, горди и инатливи, и в това се открива възхищение, което модерният зрител, закърмен с либерализъм и глобализация, никога не би приел, ако не вникне внимателно в патоса на „Овни“. Характерът на двамата братя Гуми (Сигюрдюр Сигюрьонсон) и Киди (Теодор Юлиусон) в началото изглежда окарикатурен, доведен до пародийна крайност, като урок за това как човек не е затворен кръг, но именно той ги спасява от безличните институции и още по-безличното време, сеещо болести и предизвикващо края на толкова много занаяти. Така очертаването на всекидневието чрез незначителни случки и разговори се свързва с технократския тон на служителите, които нареждат овните да бъдат убити заради разпространилата се болест – скучното ежедневие е на прицел за въздействието му върху независимия човек чрез скромни компенсации и лъжи за по-добро бъдеще.

Накрая братята се свързват по неволя в едно чисто човешко завръщане, но пътят не минава през взаимната прошка и разбирателство един с друг, ами двамата биват захванати от общата си любов към отглеждането на животните, като в клишето за влюбените, които не се гледат в очите, а се взират в една обща посока. Паралелното развиване на една емоционална крива на отношението им към овните, и на друга, когато са просто хора, обзети от завист и пиянство, може би изглежда прекалено преднамерено като контраст, но е изпълнено безкомпромисно в хода на филма. Тайната за причината за тяхната нетърпимост не просто работи като мистификация, но се снема като тайна, защото акцентът е върху ригидността, с която едни хора са готови да си държат на думата, ако ще тя да е, че няма да си разменят нито дума десетки години.

Любопитен ход е исландската природа да бъде осветлена в най-туристическия й вид, като тази повърхностна представа бъде оборена не чрез конфронтация, а обратното – чрез потвърждение, че естествените декори наистина са подходящи дори за холивудските продукции-картички, снимани в Исландия, но въпреки това носят в себе си и пасторалното спокойствие на бавния живот, и меланхолията на широкия хоризонт, очертан от камерата на Стурла Бранд Грьовлен, за когото подобна задача не е представлявала трудност след единия кадър във „Виктория“.

Природата е сурова, но говори, при това без филтри, а в напълно равноделния такт с пулса на двамата обикновени, но горди братя. И неочакваното за каталога със съвременни истории похвално слово за тяхното твърдоглавие е най-автентичният портрет на Исландия, без Бьорк и Sigur Ros.