МАНЧЕСТЪР ДО МОРЕТО


от
на г.

МАНЧЕСТЪР ДО МОРЕТО

Манчестър до морето“ е една сага за изкуплението. Изкуплението така, както всеки от героите го разбира.

А който не го разбира, му предстои да го осъзнае, и то естествено по най-трудния начин. Защото това осъзнаване очертава основанията му да бъде герой на живота си или негова жертва. Дори трагичен, но герой. Дори жертва, но някак свидна.

Смъртта в този филм присъства, но тя е констатация, свършен факт, медицинско заключение на съдебен лекар. Проблемът е как да живеят оцелелите, когато смъртта е предизвестена или дори инцидентна и е само частица от живота, който продължава така безцеремонно и константно взискателно. Именно животът, съществуването, е нещото, което носи нови дилеми, и то все по-високо морални, както и нови проблеми, дегизирани като стари. Съдбата е винаги нещо, което дава втори шанс по най-безумния, неочакван и нежелан начин. Дава и трети, и четвърти, и това също се превръща в изпитание от мъчително и нетърпящо отлагане естество.

“Манчестър до морето“ търси основанията за живот в най-мрачните сценарии на съдбата, която си играе с живите за сметка на най-големите им страхове от самата нея. И дори похватите на тази съдба да са банални, вторични и познати, всеки може да реагира на тях според височината на собственото си коляно.

Филмът започва с плаване на лодка, където двама братя показват на едно дете красотата от приключенията с неизвестен край. Бащата на детето управлява лодката, а неговият чичо избъбря нещо като  – ако трябва да избереш някого, който да те спаси и направи щастлив на самотен остров след корабокрушение, кого би предпочел? Мен или баща си?

Баща ми – казва детето без да се замисли и за миг. Дори да е право, а май не е, филмът го поставя в ръцете на чичо му. Пълната лекомисленост на двама от героите в началото на филма е изведена до финала му като прокоба за зрялост.

След този кратък визуален абзац над сивите морни вълни из абсолютно неромантичния къс море, чичото вече е на сушата. Той методично чисти сняг и изпълнява приумиците на най-различни хора в помощните си функции на момче за всичко - като има вид на напълно заслужил оскърблението. Съсипан човек, поразен от живота, запазил някакво формално достойнство, но бранещ го дори от тези, които го харесват и се опитват да го опитомят за собствени нужди. Лий (в ролята Кейси Афлек) запазва завидно хладнокръвие при опитите да бъде допълнително унизен или прагматично онеправдан, но някак го върши по инерция, без истински плам, убеждение или поне инстинкт за самосъхранение.

Още от първите кадри на филма е ясно, че положението, в което се намира, си го е наложил сам той, негов е изборът. Това веднага заинтригува и намеква за огромна тайна, която стои зад решението му – така и зрителят следи внимателно и подозрително иначе безличния му живот. Защо младият мъж със сенки под очите и вид на обиден се държи все едно е на каторга? Какво става, какви са тези драми? Какво пък толкова може да му отнеме радостта от спечелените с труд пари?

Един епизод в бара, където механично се напива и се сбива мнително, защото смята, че го наблюдават, очертава конфликтната ситуация, в която явно животът го е поставил неслучайно.

Това е методът на разказ на сценариста и режисьор Кенет Лонерган. Имаме един герой в криза, който винаги преглъща първата си реакция и сподавя чувствата и думите си до минимум. Подсказани са ни някои неща с ретроспекции, без да бъдем подценявани и без напълно да се разкриват тайните. Всичко постепенно ще си дойде на мястото за нас, но не и за героя – на него сякаш му трябва още един удар, но малко по-премерен от грубостите на началника му или клиентките, за да бъде скосен и съборен на колене. Все едно сме изправени пред екзекуция и очакваме последния удар на палача, защото явно жертвата няма повече желания в този живот, дори и предсмъртни. Тогава братът на героя  умира и го посочва за настойник на племенника – порасналото дете, което сме видели в началото на филма на лодката. То вече се е превърнало в надут, невъздържан и лекомислен тийнейджър, сантиментален само относно лодката и нищо друго – нито момичетата, които сменя като канали на телевизора си, нито спорта, нито учението си. Родителите си отдавна е отписал от сферите на интерес и влияние.

И ние сме принудени, ведно с героя, да се върнем в Манчестър, от който той явно панически е избягал. Както и да се потопим в миналото на няколко души, които животът е ударил тъкмо по слабите места. Те съвсем не са невинни, но идат нови изисквания към тях и допълнителни издевателства над търпението и самообладанието им. Всеки следващ ден изисква поемане на рискове, превъзмогване на вината и натрупване на нови вини и прегрешения. Това е ритъмът на живота, няма друг по-плавен или приятен.

Така Лий, един всъщност лекомислен, впиянчен, посредствен човек, е поставен в положението да избере изкуплението си. То е далеч по-жестоко от това да е чистач в Бостън и да не си позволява повече нито любов, нито деца, а само пиене. Героят трябва да престане веднъж завинаги да мисли за миналото и да започне да отговаря за настоящето, и то не само своето собствено - ако именно той се е провалил по най-срамния, жесток и потресаващ начин, сега притежава кралския шанс да промени всичко. Другите бягат по повърхността и се спасяват поединично и някак епизодично, а той е в капана да действа и вместо тях.

Не бива да се разказва повече от съдържанието на филма, не само защото е по-добре той да бъде изгледан. Просто всеки посвоему трябва да си даде сметка за рамките, в които персонажите на „Манчестър до морето” сами се поставят по пътя на отговорността и безотговорността - впиянчените, наркозависими майки и съпруги търсят избавление в религията и там служат на нови жестоки богове, а лекомислените тийнейджъри инстинктивно бягат от трудностите в живота, но усещат хората, които ще ги насочат към преодоляването им. Цари неразбиране, неяснота и хаос при житейските превратности и повечето герои стоят парализирани като животни в кланица. Нещо трябва да ги пробуди, нещо извън инстинкта им за самосъхранение, защото на повечето от тях не им се живее. Какво ли е то?

Донякъде предвидимите, обикновени герои се оказват издигнати на пиедестал от филмовия разказ, след като са поставени в уж допустими, но ужасяващи ситуации. Излиза, че всеки може и при най-мрачните ситуации в живота си да се извиси дори в собствените си очи. Колкото и да ненавижда сам в себе си, може да вземе решения, които обикновеният прагматизъм и безоблачният и подреден поне до момента живот е неспособен да създаде и сътвори. Действията, които един съсипан, смазан от нещастието човек може да предприеме, превъзхождат всички останали  - по размах, по мъдрост, човечност и по зла необходимост. Престъпление, самонаказание и изкупление – тази тройнственост е присъща само на избрани. На тях единствено им се дава шансът да започнат отново, но те са го и заслужили по някакъв тайнствен начин.

Разказът във филма е изграден спокойно, несантиментално, с комични моменти в структурата си и огромен, някак вманиачен усет за правдивост във всеки дребнав детайл. Все едно са отмервани с капкомер дозата истинност и страхът от лъжата. Изпипаният сценарий вае с някаква британска, а не толкова американска протяжност и подкупваща ирония портрета на един човек, наш съвременник, средна ръка, сблъскан брутално с кардиналните въпроси на съществуването. Той хем бяга, хем не бяга от тях, плаши се и се срамува, не взима лесни героични решения, но и не се изплъзва от живота, който отдавна не му е скъп и му е само в тежест.

„Манчестър до морето“ вече получи своите високи оценки и се превърна в един от най-хвалените филми на 2016 г. – включително и за актьорските изпълнения. Братът на Бен Афрек Кейси с невъзмутимата си игра бие по безжизненост на лицето и прочутия си брат, но това е в такъв великолепен унисон с идеята на филма и показва как външната безжизненост в киното може да носи възтежък драматичен заряд.

Същият заряд се пренася и в пейзажите. Манчестър във филма е сив, приглушен, морето не изглежда много близо, лодката е натрупала дългове, близките хора умират или подивяват от самота и несрета. Но поне могат да избират с кого, колкото и неправилен да изглежда изборът им. Тези, които живеят правилно нищо не знаят за живота.

„Манчестър до морето“ се сражава смело и храбро с наивността, която проявяваме, мислейки си че живеем. Животът и изкуството започват оттам, откъдето начева или свършва чувството за вина, ни повече, ни по-малко. Изкуството обича проваления живот като източник на красота, знание и промисъл. Този филм търси етичното и възвишеното на най-неугледните места и принуждава своя герой да спасява неспасяемото. А кой друг би се наел с това, освен напълно сразеният?

На церемонията по раздаването на „Златните глобуси” водещият определи „Манчестър до морето” като единственото нещо, което е по-депресиращо от самата отминала 2016 година.