ХЕДИ


от
на г.

ХЕДИ

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

 Хеди” е филм за принудата да пораснеш в свят, за който ти е внушавано, че съществуването е дело самотно и напълно обречено. И всеки отговаря единствено за себе си. Мъдър и тъжен, филмът осмисля и описва онази тънка граница, която всеки тъпче почти на място в живота си – битката за самостоятелност и самоосъществяване. Осмисля и любовта като опит за покровителство, утеха, вдъхновение, но и вид патерица към успеха в живота. С привидно постничък сюжет, „Хеди” бие по клишетата във филмите и живота ни почти от упор.

Сигурно затова камерата следи твърде отблизо главния герой, обхожда лицето му, любува се на стаените му и преглътнати чувства, засрамва го в моменти, в които той предпочита да се скрие. Лаконичното, но и осезателно движение на големите му, тъжни, изтерзани като на Бъстър Кийтън очи, сякаш проследяват раждането на една маска, за да оцелее лицето под нея.

Въпреки възрастта си, младият герой сравнително умело поема ударите на действителността – безцеремонността на майка си, която разполага с парите, живота и плановете му за женитба, демонстративното и явно несправедливо предпочитание, което проявява към брат му – любимия син, посредствен не по-малко от всички наоколо. Това е от до болка познатите неща на всеки семеен фолклор, но кратките, красноречиви епизоди тънко, изящно и язвително начертават вечната семейна ситуация като необходима структура на живота и живеенето.

После идват проблемите в службата заради световната криза и Хеди, с неговия затворен нрав, лице на бито куче и гордост на месия, е обвинен, че нищо не върши в офиса. Трябва да чука почти от врата на врата, за да продава продукта на фирмата си. Хватката около врата на героя се затяга, а фактът, че действието се развива в Тунис (филмът е копродукция на Тунис, Белгия, Франция, а продуценти са белгийските режисьори братя Дарден) довнася някакъв лютив местен колорит. Но все пак нещата не ни изглеждат вносни, въздействат универсално, почти тривиално, а на места и някак неочаквано.

Дебютантът режисьор с подмолни средства успява да притисне героя си до стената – чрез властната и лицемерна до безвкусица майка, безхарактерния брат, безличната младоженка. А от другата страна застава появилата се случайно танцьорка, тридесетинагодишна, която Хеди успява веднага да порази с чистотата и съзнанието за всичката смехотворност и проблемност на унизеното си положение. Един от най-хубавите епизоди е появата на тръпката между тях. Скръбен и сломен, младият аутсайдер лежи морно на плажа и преживява. Но хуква презглава, защото мисли, че на телефона му звъни клиент или вечно ругаещият го шеф. А когато танцьорката разтревожена го пита какво е станало, той смутолевя, че майка му си е счупила крака, паднала от стълбата вкъщи.

Дали по-скоро се надява майка му да си е прехапала езика, не е съвсем ясно, но на следващата случайна среща Хеди отива при танцьорката и признава глупашката си лъжа. Така започва една лятна любов, без особено пудрене и уговорки. И идва моментът на избор – семеен бунт, зарязване на младоженка, бягство в Европа и кариера на художник, или...

Хеди мечтае да рисува, но новата му възлюбена обяснява, че това е просто план, проект, който спокойно може да бъде осъществен. Мечтата е нещо друго - нейната детска мечта е да може да лети. Всичко друго е възможно.

Той вече е преживял еуфорията на уличните демонстрации в Тунис, усетил е онова небезнаказано чувство за свобода и сладостна обща солидарност, изживявано в транса на площадните изяви. Но и там не го е напуснала неговата интелигентност и съзнание за илюзорната и измамната истинност на стадните пориви към любов, работа, семейство и смисъл в живота.

В последната си трета филмът елегантно обръща нещата с главата надолу. Бунтът дори по отношение на родата се оказва позьорски и само празноглаво отпускане на парата, въобще не решава конфликта, дори и не може да го задълбочи. Явно понякога другите ни помагат по своя си начин, не по нашия, но и илюзиите за любов и успех в живота може да бъдат техните, не нашите. Едновременно по дълбок и тънък начин е онагледена двойствеността на нещата в живота, сложността и важността на решенията, които взимаме, когато не глупостта е налице, а интелигентността и чувствителността. Така живеенето се оказва не някакво вълнуващо приключение от опасен вид, а едно интелигентно решение, взето в пълно съзнание.

В този филм дилемата не е клишираното „да бъдеш себе си”, защото героят сам избира себе си и единственото, което знае засега, е какъв не иска да бъде. Хеди бяга панически от глупостта, защото е достатъчно умен, но не и дотолкова, че да търпи иронията на любимата си. Така е обиден на началото, на увертюрата на собствения си живот, че допълнителните шеги възприема като още един бонус към униженията. Танцьорката е принудена да стане и да му изиграе един пародиен танц по бикини и гердан, за да преглътне той една невинна шега за стърчащите си уши или ранната плешивост. Човекът е крехък, недовършен материал, дори да е интелигентен, е препълнен с недостатъци. И всеки в този филм сякаш работи върху другите, помага им, манипулира ги, въздейства им, но често безтактно, с неграмотна любов или направо с безлюбие, но и с някакво обещание за в бъдеще. Филмът внушава цялата закономерност и сложност от живеенето ни заедно, но смело избира за герой един от най-трудните за описване хора. Той е сред пестеливите на необмислени жестове и действия, сред онези, които стоят в мълчалива опозиция на цялото безумие, нечовечност и глупост на съвремието ни. Но все пак давайки му някакъв шанс и опитвайки се да го разберат, проумеят и променят, поне за себе си и може би заради другите.

Филмът завършва някак компактно. Всичко си е дошло на мястото, някакъв друг етап е започнал неусетно, без привидни ексцесии и следване на някакви подадени от киното и литературата модели и образци.         

Независимо, че „Хеди” завършва малко тъжно (всеки тръгва отново сам да води собствената си битка, нищо че помощта е наоколо), някаква идея за лична свобода тласка всеки да върви напред.

Актьорите, основно в ролята на Хеди и майка му, са превъзходни (наградите са достатъчно красноречиви за това). Воденето им е брилянтно, иначе филмът демонстрира майсторството на създателите си скромно, без отявлени и ефектни жестове на крайни умения, но напълно ефикасно. Режисьорът изглежда влязъл в съзнанието на героя си, познава го изцяло, разбира го, съчувства му, но и за миг не се опитва да му помогне, като го разкраси или улесни състоянието му. Някаква лека опасност сякаш витае върху иначе семейния сюжет, очакваме взрив, скандал,  разобличение, протест, противоборство, а получаваме каквото трябва – обмисляне, съзнателно живеене и прошка.

Един от малкото филми (освен тези на братя Дарден), които взимат в ръцете си и дялкат вещо един чувствителен и интелигентен човек за герой и показват цялата сложност и плашеща красота на съществуването му именно защото е такъв. Изящно прости изразни средства, плавен многоструен разказ и безпределна яснота на посланието, въпреки двусмислеността на житейските ситуации и двойствеността по природа на героите. Само с няколко герои неподозираната жестокост на живота и красота на илюзиите за него се сблъскват в един филм с отворен колкото целия свят финал.

Забавно е, че „Хеди” е носител на много изключително престижни награди и отличия, но вероятно вътрешната му красота ще убегне на мнозина. Този тип филми обаче е от ценните, защото отбягва клишетата и не създава нови. Самият избор на герой–резоньор, колебаещ се, готов да изненада себе си и другите, е проява на кураж, творчески дух и вероятно прозорливост. Голяма част от хората са такива и е хубаво да се видят отстрани чрез киното. Може дори да се харесат.