ЖЕРТВА НА ПЕШКИ


от
на г.

ЖЕРТВА НА ПЕШКИ

Документалният филм на един от най-изявените продуценти, сценаристи и режисьори в българското кино, даже и в игралното (Каръци“) - Асен Владимиров, е оповестяван от самия него просто като един „непреподаден“ урок по история.

Може и така да е. „Жертва на пешки“ попълва празнини, изтегляйки важни нишки от обърканото кълбо на историята ни, преплетена в този случай твърде съдбовно със световната. Филмът започва с увод, който ни въвежда услужливо в историческата обстановка и времето, ползва бележки под линия като контрапункт, делегира под формата на епилог и отклонения, но не лирически, допълнителни факти и съображения, за да опише една от най-големите мистерии на предишния век – Катинската трагедия. Без преувеличения, наченатата мащабна война между пропагандата и истината там е епична и дори истинската война по бойните полета придобива естеството на второстепенен фон.

„Жертва на пешки“ сдържано и даже някак прекалено обективно и скромно трасира българската следа и участие в драмата, разиграла се в Гората на смъртта - което всъщност е знаково и достойно за уважение, но и за заострено внимание. Катинското масово клане на полски офицери, полицаи и сравнително по-малък брой интелектуалци по време на Втората световна война с течение на годините с лека ръка е приписвано ту на Хитлер, ту на Сталин, според повелята на времето и обратите в политическата конюнктура.

А косвено засегнатите от случилото се, близки роднини, прависти, съдии и адвокати, членове на разследващи комисии, журналисти, сценаристи, режисьори, се оказват не по-малка армия от екзекутираните. Затова във филма герои на една от най-необяснимите драми на последната голяма война са наравно както водачите на Великите сили - Чърчил, Рузвелт и Сталин, така и няколко групи учени. Патоанатоми, професори, които привидно трябва да изпълнят научния си дълг, но под сериозен и неприкриван натиск. Интелектът и демагогията на политическите водачи срещу интелигентността и разбирането за чест и истина на шепа учени. Лаконични ударни фрази на водещите тогава политици в света от позицията на силата или оправдания компромис се редуват със съдбите, позицията и поведението на учените, въвлечени в чисто поръчкова комисия от шефа на пропагандата и просветата в райха Гьобелс. Докато политиците умело и неумело, според силите си, редуват смените и обратите в позициите си, учените-участници в разследващите комисии също трябва да проявяват гъвкавост, за да се опрат на професионализма си и да запазят донейде своята чест. Докато политиците се съобразяват и отговарят за народи и нации, учените са изправени пред трудна дилема – те трябва да защитят или не своето място и функции в света.

Разследването на престъплението в Катин, направено от първата комисия по случая, е всъщност една от най-големите показни акции на Гьобелс. Несполучил драматург и поет, блестящ оратор и демагог, той е способен да оправдае всяко кръвопролитие с малък набор думи и шепа журналисти. Майстор на фалшивите новини и манипулатор на медиите и съзнанията, явно до днес разполагащ с предани следовници, той проповядва:

„Историята никога не се повтаря. Тя, като всяко творчество, е с неизчерпаема фантазия и възможности. Всичко в нея обаче върви по едни и същи закони и поради това, че народите или хората не съблюдават тези исторически закони, често резултатите си приличат.“

На него се приписват и думите, под които много хора днес биха се подписали: „Със средствата за масова информация всеки народ бързо може да бъде превърнат в стадо свине“.

Истината се оказва прекомерно деликатесно блюдо, което големите могат да използват на порции, да го дозират, а за малките участници в драмата тя е капан. За достойните – почти смъртен, за недостойните и манипулираните – безсмъртен капан, който продължава да щрака с години и да ръководи живота и поведението им. Истинският му механизъм остава скрит, потулен и потънал в прах, истинските герои и личности – набедени или обезоръжени, докато митовете стават все по-тлъсти, добиват кръв и плът. Стават законодатели и рекламодатели на истината, която по закон обаче винаги е полуистина – нито повече, нито по-малко. Който иска повече, или няма да я понесе, или няма да я разбере. Познанието се дава лъжичка по лъжичка, а знанието вече е недостатъчно за достойните.

Гьобелсовата пропаганда решава да използва масовото гробище на екзекутираните край Смоленск за аргумент срещу СССР, вече обърнал войната в своя полза след битките край Москва и Сталинград. Съюзниците по това време, така и така пълни с противоречия, трябва да бъдат разединени отведнъж. Затова немците си организират комисия, уж на Червения кръст, с прикрепени свои репортери и журналисти, която да докаже, че масовото убийство е станало по време, когато Съветите са окупанти на Полша като съюзници на Германия. А не по-късно, когато вече са във война помежду си и може да си приписват един на друг всичко.

Изяснявайки просветителски някои моменти от международната ситуация и ползвайки за пресечки монолозите на полските екскурзоводи в сравнително скоро открития музей на Катин, филмът показва как истината се използва от големите и малките в удобната й или поне логична част. Но това става все по-трудно. С времето по случая са образувани множество много комисии –  хитлеристка, съветска, случаят е гледан и на Нюрнбергския процес, по време на Студената война американците го възобновяват, а после засекретяват. През 1990 г. руснаците внезапно признават вината си, приписвайки я обаче като решение на вечния виновник – Сталин.

Подобно на новина от днешните вестници, която ще се опровергае утре от същия източник, а след месец потвърди отново, този отрязък от сравнително близката ни история е използван ту за посипване на главата с пепел в подходящ момент, ту за покъртителни ридания и вопли, ту за конструиране на нова истина, която да удовлетвори логиката и интересите поне на едната страна. Кой е пешката в случая, е повече от ясно – всички. Дори Великите сили играят една игра с предварителен сценарий и дописвани на колене епизоди.

Без излишни умозаключения, героизация и обобщения е разказан и българският принос в тази мъглява история. Или по-скоро нежеланието за принос към версиите и натиска на велики сили като Германия и СССР в оформянето на частица от историята като прочетена и ясна страница.

Професор Марко Марков, съдебен лекар, насила е изпратен като член на първата комисия за Катин, организирана от Гьобелс, след като началникът му д-р Москов категорично отклонява държавното поръчение. Разказът за неговата лична драма филмът започва по средата й – както в момента е модно да се разказват дори простите истории от киното. Виждаме го най-напред изправен пред Народния съд да отговаря защо е участвал в тази комисия, после ненадейно е оправдан, за разлика от другите подсъдими. След това разбираме за рискованата резервираност на Марков в Катин през 1943 г. по време на идентифициране на труповете. Избира сам тялото, над което работи, за разлика от другите членове на комисията, и заключенията му за датирането на смъртта по същество се различават от общия протокол.

Този негов опит да запази независима и достойна позиция му изиграва лоша шега – по-късно руснаците решават да го използват в услуга на своята оправдателна версия. Изправен пред няколко съдилища и комисии, викан като свидетел и обвиняем от който си поиска, проф. Марков не си криви душата и твърди едно и също. Отказва всякакво сътрудничество на медиите, които претендират оглушително да се занимават със случая ту под хитлеристки натиск, ту под съветски. Честността му също е използвана умело и може би манипулирана, но той е знаел по-малко от нас днес за цялостния поток на събитията и сякаш се е борил за истината малко на сляпо, но вероятно честно и според собствените си критерии.

Марко Марков има трудна съдба. Гонен и обвиняван в недобросъвестност и двуличност, той оставя съществена следа в българската съдебна медицина. Въртян сякаш от неведоми сили ту на престижни постове, ту на ветровити места, преследван и обиждан от хора, които никога не са могли и не са искали да разберат истината. Човек под прицел на историята и на времето си, той почти безмълвно умира, покосен от няколко инфаркта. Но има нещо, които ние рядко отчитаме - той е бил на показ пред очите на всички. Неговата драма и живот са били вдъхновение за много хора, останали честни и независими, доколкото това е било възможно, или въпреки, че не е било възможно. Той вероятно е възпитал много последователи с примера и живота си, с безмълвието или стоицизма си и е бил пряк участник в създаването на една среда у нас, която може би е била за завиждане – не стерилна, а пълна с противоречията на столетието и бурите на историята.

Това е важното, иначе вече никой не очаква документалното кино да героизира някого, да раздава присъди, освен конюнктурни, както и да носи познание или проповядва страстни истини и позиции. Това на повечето от нас като че ли ни звучи старомодно и претенциозно.

„Жертва на пешки“ (заглавието е рефрен на игрален филм за един от най-големите шахматни двубои на миналия век – между Спаски и Фишер, също с политическа натовареност) дава нарочно твърде много отговори, но премълчава главните въпроси. Така навежда най-вече на мисълта колко богати и нееднозначни са страниците на историята, които дори нямаме време да прелистим. Огромен е фактологическият, и често подсказано фалшив материал, използван от филма, за да онагледи бъбриво настоящата картина на тези и антитези, които могат да се намерят в мрежата само с няколко клика. Отрупани с подробности, версии, позиции и хипотези, дали сме способни да извлечем главното, същественото от набора факти, думи, лозунги и призиви?

Асен Владимиров запазва някаква почтена дистанцираност от българския принос, дриблира между провъзгласените за истина факти и подбира по-разумните от тях, както и някои от най-безумните за отявлен контраст. Пословични и банални истини се цитират в безумен контекст, в който изглеждат като смешни небивалици, а очевидни лъжи са увенчани с ореола на неприбързани заключения. Сякаш авторите са използвали пригодността на нашето време към фалшивите новини като тема и форма за съдържанието на филма. 

В края на тази верига бихме могли да се надяваме и на един игрален филм за професор Марко Марков, принуден да живее "между воденичните камъни на историята". Този израз, цитиран в „Жертва на пешки“, е всъщност на асистента на професора д-р Йордан Калчев. Оказва се, че достойните неща се помнят и оценяват. И оформят среда, в която може да се живее и мисли.