ВОЕВОДА

Художественото произведение най-първо се цени за своята вътрешна стойност и хармония, тоест единството на формата със съдържанието.” Пенчо Славейков

Първоначално „Воевода” поражда надеждата за хубав филм, защото е направен по български разказ и то не на кого да е, а на Николай Хайтов. Още повече темата за жена – воевода звучи симпатично и привлекателно, като нова гледна точка към част от историята ни и по естествен начин буди масово интереса на зрителите. Нагласата е за легендарен епос, който да представи съвременен прочит на миналото и да ни отнесе в различен, но пак български свят. В случая предварителното очакване е още по-голямо: че вътрешната логика на филма ще бъде исторически правдива.

Достойнство на филма е лишаването на хайдутите от традиционния им романтичен образ на спасители и представянето им в суровата светлина на епохата. Дали са излезли в Балкана да мъстят по лична причина, или за да хаймануват на свобода, идеалът за свобода и българщина е толкова здраво вплетен в разбойничеството, че е трудно да се каже доколко са герои и доколко  - вагабонти. Броденето им из баирите, често безцелно и бедняшко, целият този начин на живот с вярност към българското и към воеводата, но с кражби по мандрите, ги прави понякога благородни, а понякога не. Четите – откъснати и с локални действия, обикновено без високи хоризонти и умисъл за всеобщо национално движение, са посветени на отмъщения, за тях легията на Раковски - „туй е голяма работа”.

Смелото отношение към насилието, като ежедневие в тогавашния живот, също е положителна черта на „Воевода”, но на места сюжетно преекспонирана.

Отвъд тези внушения, филмът има значителни проблеми. Очакването за българска легенда е опровергано от поредица конфузни решения, основното от които е жанровата му принадлежност. Вместо да се фокусира върху това да изгради епос (било то приказен или исторически), който би дал необходимата героична дистанция, широта и епохалност на преданието, или пък върху драма, която да изведе на преден план човешките противоречия на един така интересен образ като Румена войвода, филмът е замислен като екшън. Всъщност, става дума не за хайдушки филм, а за екшън на хайдушка тематика. Това е много жалко от авторска гледна точка, тъй като екшънът по своята същност се характеризира с буквализъм и жанрови клишета и не разчита на особена творческа изобретателност, залагайки на ниския регистър от художествени средства. Етикетът на екшъна в случая е още по-коварен, тъй като поставя в конфликт темата и структурата на филма, които няма как да се допълват и пораждат взаимно, а преминават в безразборна логика. Като се опитват зорлем да напъхат историческото съдържание в  неподходяща форма, авторите автоматично попадат в собствената си клопка и филмът започва да приобщава характеристики на всички останали жанрове по един еклектичен начин. Драма, мелодрама, екшън, героичен и фантастичен епос се преплитат в стилова разпокъсаност, а стремежът историята да има съвременно звучене и да следва модерния тренд изиграва лоша шега, защото погубва автентичността на историята. Режисьорските решения следват ту една художествена логика, ту друга, често попадат на най-тривиалните начини дадено действие да се покаже на екран, а най-често остават немотивирани. Умилителни ретроспекции, масова употреба на монтажни епизоди, които да компенсират липсата на впечатления за хайдушкия живот, прекомерно използване на близки кадри, карайки те да се чувстваш разноглед, нинджа-отмъстител на фона на уестърнски залез на финала... до върхът в еклектиката – използването на литературни цитати върху целия екран, изразяващи същото, което действието във филма показва и които може би идват да затвърдят усещането за геройската Румена, но имат точно обратния отстраняващ ефект, едновременно с това издавайки откровена безпомощност за постигане на внушение със средствата на киното. Употребата на всички тези „патерици” и стандартни решения дори в екшън филм създават цялостното впечатление за липса на концепция и консистентност, на авторска позиция, която да мотивира всеки един художествен избор.

В основата си „Воевода” е съставен от кратки епизоди, всеки един от които звучи емблематично и отривисто, искайки да улови чистата истина на различни ситуации бързо, кратко и въздействащо. Квинтесенцията на тези откъси е изразена в откъслечни реплики – вид проблясъци, без излишни обяснения. Но сцените са самодостатъчни, като клипове и не кореспондират помежду си, а разчитат на зрителската асоциация да изфантазира връзката между тях. Така разказът става неравен и оставя впечатлението за навързани фрази, които не успяват да изградят цялостно усещане за добре предадена история със свой собствен дух. Автентичните костюми, оръжия и реквизит допринасят, но не могат сами по себе си да създадат атмосферата на един филм.

Фрагментарността на епизодите е една от пречките героите да се сдобият с плътен и оригинален облик. Като във всеки екшън, те са точни, но еднопластови образи – на насилника, на добрия шеф сред лошите, на неустрашимия и горд воевода, на влюбения враг, на верните последователи. Сред кастинга има много хубави попадения и персонажи с осанка, които ни се иска да опознаем по-добре, но те остават само приятни за окото, без да се превръщат в пълнокръвни герои, тъй като през време на филма не са показани техни индивидуални действия и решения, или пък детайли, които да ги изпълнят с живот.

В актьорско отношение образът на Румена стои на места неестествено суров, на места мускулесто-биткаджийски, а най-често носи свръхчовешко достойнство, като екстатична фигура, която не помръдва от висините на своята решителност и така попада в стилистичен асинхрон с останалия човешки свят. Малко повече сърдечност и фокус върху вътрешната мотивация за нейните действия вероятно биха я направили по-мила, без да я лишат от геройския ореол. Валери Йорданов от своя страна, въпреки откъслечните бабаитски влечения, на които сме били свидетели в други роли през годините, изгражда топъл и истинен образ на своя персонаж, с всеотдайност към историята и вълнуващи нюанси в превъплъщението си.

Ако всичко останало във филма може да се обясни по един или друг начин, няма как да се подминат поредицата недомислици и наивизми, които допринасят за разнопосочната стилистика. Те постоянно възпрепятстват „потъването” в света на „Воевода” и доверието в него, тъй като противоречат на вътрешната му логика или на здравия смисъл. Румена решава да намаже лицето си с черни сажди по индиански и да затича нагоре по хълма, досущ като един Чингачгук. Прическите на баща й Георги, байрактаря й Стоян и други герои придават неестествено модерно-фантастично звучене а-ла „Игра на тронове”. В най-голямата тъмница в прахоляка и насред пожара, турчинът забелязва обецата на Румена. Четата говори на диалект, в който сегиз-тогиз се прокрадват съвременни разговорни фрази, които не само дразнят ухото, а веднага слагат дистанция между зрител и филм.

В крайна сметка тази разпокъсаност пречи на най-важното: емоционалното въздействие на филма и трайната следа, която той би могъл да остави. Едва в последните пет минути интимната сцена между Румена и Стоян, изградена по сравнително по-спокоен начин, както и екзистенциалното признание на героинята, че нито е успяла да защити народа, нито е воевода с воеводите, нито майка с майките, успява да призове зрителите към съпричастност и да обогати нейния екранен образ. Благодарение на този откъс филмът придобива своего-рода завършеност и послание.

В свое интервю Зорница София казва, че е присъствала на представление на „Хъшове” в Народния театър и общото въодушевление и аплодисменти в края на спектакъла са я вдъхновили за „Воевода”. Нейният избор да поеме ролята едновременно на продуцент, режисьор и главна актриса във филма издава желанието да бъде в центъра на нещо голямо и важно, да пожъне успехи във вихъра на масов екстаз. Ентусиазмът на авторката е искрен и дори заразителен, но като че ли стремежът към успех измества фокуса от творчеството и търсенето на изкуството към маркетинговите прийоми и пропагандата. Вероятно самият избор на жанр на филма, макар и объркващ, е продиктуван от мисълта, че екшън на българска историческа тема ще бъде повече пазарно конвертируем. Целият „Воевода”, заедно с рекламната му кампания, е облъхнат от духа на невероятен организационен талант и амбиция, които несъмнено ще донесат касов успех. Наистина, нека има повече български хайдушки киноистории, на които да се радваме с много публика в салоните, но нека да бъдат и хубави филми сами по себе си.