СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2019: ПРАСЕТО


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2019: ПРАСЕТО

В новия филм на Драгомир Шолев играта на злото с доброто е отборна. Има два отбора – единият организиран, този на злото, дава тона и лови нови души за тима си. Другият е пълен със соло играчи, които водят войната сами, защото жалят съмишлениците си и разбират, че смелостта не е групово понятие.

„Прасето“ е от онези филми, в които границата между доброто и злото съвсем не е тънка, тя е ясно очертана, въпреки че участниците в нея често са принудени да сменят отбора и да играят и за двете страни. Главният герой е шаблонното и познато дебело момче от училище, често взимано на прицел за подбив и насилие. Но неговото ежедневно, сякаш свръхопасно битие в джунглата на съвременното училище е представено по-скоро като прелюдия към ада на живота. Защото допълнителните, епизодични по-възрастни герои имат същите проблеми, изправени са пред подобни конфликти и водят идентична война с идентични опоненти. Представителите на доброто обаче отново са в окопите, повечето са сломени и почти предали се, претърпявали са загуби вече многократно. Някои от тях като малки вероятно са били в ролята на дебелото момче в училище, други обаче със сигурност са били от насилниците и никога няма да си простят това.

Има и трети вид, абсолютно обречен вид хора, които не притежават никаква чувствителност, логистично устроили се навсякъде, използвайки демагогията на силните, успешните, важните, добре устроените и не подозират дори как изглеждат отстрани. Като примерно ресторантьорът, който разкървавява от бой детето и подвиква на служителя си, на когото също е посягал, да му подаде стол, че е вдигнал кръвното и му е лошо. Или лекарят, който дава първа помощ на момчето, протестира, че то кърви като свиня, но намира миг да разкаже и покаже на сестрата снимки от скорошния си круиз.

Филмът е доста жестоко огледало на нравите и поведението, на привичките и тона, които ни заобикалят, и така ги показва, че сякаш да засрами всички.   Драматургическата конструкция очевидно е внимателно обмислена (което е характерно и за предишните филми на режисьора), затова вероятно е търсен ефект, че „Прасето“ върви тежко и се гледа тежко.

Главният персонаж постоянно е застрашен и във всеки миг сякаш знае каква е заплахата, но не и откъде ще дойде помощта и кой от героите от жертва ще се превърне в агресор.

Това дебело уплашено момче така и не съумява да измисли метод на защита и тоталната му безпомощност дори в не толкова заплетени ситуации на моменти започва да дразни. Но детето не е съвсем лишено от качества. То умее да вижда и като на длан пред детския поглед, а и пред този на зрителя, си проличава кой колко струва и колко е ефимерно чувството за правота и сила. Сковано от страх да не тревожи родителите си, които са в чужбина, или болната си баба, то е в някакъв допълнителен капан от съчувствието и разбирането, което има за околните и особено за тези, които също живеят в страх. Изпитването на угризения и разкаяние е рядка дарба в света на филма и лишените от нея се наслаждават на много по-лесно съществуване. А момчето освен че е способно на съчувствие и макар че трепти от страх, на моменти успява да постъпи смело. И не само то, както се оказва накрая.

Драгомир Шолев вече е доказал с предишните си филми, че желае да разрови сериозни проблеми, а в този отново показва усет към лаконичните моменти. В сравнение с „Прасето“ и ценностния сблъсък в него, доста български и не само български ленти започват да изглеждат като дребнотемие. Но амбициозните идеи, поставени в сивата среда на малкия български град, идват на определена цена и са родили нелек за гледане филм, който особено във финалните си 30-40 минути е истинско изпитание за зрителя с цикличното действие и многозначителното мълчание в кадър.

Малките актьори обаче са отлично подбрани и дори откъм тембър на гласовете, в различната гама на мутиращия у тях страх, уплах или агресия, наглост или безобразно лъжене, звучат характерно и точно. Възрастните актьори се проявяват обрано, но на така важни места, че се явяват и двигател или спирачка на действието. Те сякаш наблюдават отгоре чудото на узряването, формирането на личността и появата на смелостта, която се ражда именно от страха и болката.

„Прасето“ също така е майсторски заснет и камерата следва като трънен венец героя си, обикновено плътно ситуирана зад тила му, въргаля се на пода, в калта и страшната гора ведно с него, или сякаш диша в неговия ритъм, докато той се крие в тоалетната на училището и не смее да излезе. Именно тази сложна задача има камерата, да се слее с героя, да бъде във всеки миг с това беззащитно дебело момче, изправено насила срещу другите. Те, другите, са някаква аморфна маса – играят палачи или пребивават като жертви, но ние виждаме истинската им същност сякаш именно с очите на момчето.

Невидимата мрежа на хората с друго мислене, с разбиране и желание да помогнат, е снимана в началото също като заплаха. После тяхната помощ идва някак тихо, срамотно и отчаяно, намесват се почти конспиративно и камерата само с кратки, бегли детайли или щрихи запечатва това и те твърде бързо излизат от кадър и пак минават в нелегалност.

„Прасето“ не е лесен филм и не оставя зрителя с чувство на удовлетвореност или просветеност, не му предлага отговори на поставените въпроси, даже приключва внезапно, разнасяйки едно неконтролируемо чувство на срам и вина.

Затова той може и да не е от филмите, които ще предизвикат широк зрителски възторг, но е от тези, чиято значимост трудно може да се оспори. И ценното в трите спечелени отличия на София Филм Фест е, че ще насочат по-голяма аудитория не само към самия филм, но и към големите теми в него.

Драгомир Шолев е успял да улови определени умонастроения на нашето време, действителното разположение на силите и вопиющата необходимост това да се разкаже. Със съзнанието колко едновременно трудна, деликатна и неблагодарна е задачата.