СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2017: ПОЩАЛЬОНЪТ


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2017: ПОЩАЛЬОНЪТ

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Пощальонът“ тръгва от една елементарна, но в същото време елегантна предпоставка: за да се проумее проблемът с „другия“, надежден източник на информация е вглеждането отвътре на света, в който “другият” интервенира. Така за бежанците може да бъде разбрано много повече през отражението им в очите на онези, живели и продължаващи да живеят на границата.

За жителите на село Голям Дервент границата означава поне няколко неща: не само живот в непосредствена близост до Турция (а както става ясно, това не значи само пресечна точка на Европа и не-Европа, но и чисто битов проблем – едно време са се нуждаели от паспорти, за да отидат на гробищата на роднините си, намиращи се отвъд границата), но също и живот на ръба на изчезването – както заради „екзотиката“ да преживяваш с по няколко лева на ден, но и заради поетапното изчезване на хора в това място, където само се умира, но не се и ражда. Впрочем урбаноцентричната гледна точка към въпроса за бежанците у нас пропуска много по-простия, но важен дебат – защо в прогресивно обезлюдяваща се държава като България толкова голяма част от населението настоява, че „няма място“ за неколцина бягащи от война и сигурна смърт.

Освен че открива място за този дебат чрез теренния си подход, „Пощальонът“ си позволява и друга волност – ако за бежанците няма как да се говори освен „документално“, то техните „антагонисти“ са колкото замесени в истинската им беда, толкова и създатели на история за тази беда. Прекалено рационалното отношение, без да се държи сметка за контекста, създава още по-голяма бездна и в такива моменти киното е призвано да отговори със силата на спекулативното. Така се прокрадва съмнение за достоверността на иначе натуралния диалог между съселяните, но в това съмнение си проличава недвусмислената позиция на режисьора Тонислав Христов: понякога е необходима известна намеса в документалното, за да може то да отведе до по-скритата истина.

Характерът на тази намеса криволичи в опитите да се изведе едно централно твърдение. В „Пощальонът“ могат да се открият белезите на поне три различни филма: в единия фокусът е върху главния герой, кандидат за кмет, чиито действия и разговори би следвало да отговорят на въпроса – защо някой би искал да приеме бежанци, вместо да ги гони; във втория този фокус е разколебан и главен герой е селото изобщо като представителна извадка за по-генералните нагласи по този проблем; а в третия проблемът служи като параван за пародийната борба за кметското място между двамата кандидати. Безспорно амбициозни намерения, но нито едно от тях не е развито в достатъчна степен в хода на филма, или поне реализацията не съответства на много хитрата идея за филм за бежанци без участието на бежанци.

Така например пощальонът остава неопределен между идеалистичните си представи, че селото може да се насели отново с хора, и реалистичните си политически планове, ако стане кмет. Когато на финала прави важен избор, очакваният разтърсващ ефект не се състои, защото не може да се разбере дали го прави защото е по-луд или защото е по-умен от останалите – може би защото останалите жители са представени като негови пасивни събеседници, а не като участници в същата дискусия. По същия начин и борбата за кметското място напуска често линията, по която е замислена да работи, и се превръща в прекалено плакатно заявление за въпроизвеждащото се минало. „Лошият“ кандидат за кмет е русофил-путинист, бленуващ за връщане на комунизма, който освен всичко къса плакатите на пощальона. Подобно окарикатуряване на героя води „Пощальонът“ далеч от неявната истина, която претендира, че търси. В същото време съспенсът от надпреварата на двамата кандидати увисва, когато и двамата губят от досегашната кметица – създадено е очакване, което е подринато от създателя му.

В случая с филми като този грешките му са логично следствие от високо поставената летва: няма как да знаем дали един по-семпъл прочит на историята нямаше да отнеме от безспорните предимства на този. Все пак освен да бъде пощальон на Боговете, Хермес понякога е водил душите им между различните светове.