СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2017: КРИЛО НА ДРАКОН


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2017: КРИЛО НА ДРАКОН

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Крило на дракон“ е филм-утопия. Това е тревожната утопия, в която живеят тийнейджърите днес, но поднесена в най-деликатния й вариант. Подплатена с една почти всевиждаща камера, която дорисува света около едно момиче на 14 години, което иска вече да порасне, но не е готово да го направи.

Защото трябва да разбере и „види“ това, което действително се случва около него. Поне в семейството й. На нас, зрителите, камерата, монтажът и режисурата не ни го спестяват, а го показват в целия му всъщност познат блясък. Но за героинята това трябва да стори бащата, защото тя няма очи за майка си. Привързана е повече към него и затова негова е задачата да я направи по-пораснала, и то по неговия си начин - болезнен и сурово строг.

Тук виждаме едно обикновено семейство, в ежедневния текущ ритъм на живот по график. Бащата става рано, изчезва на работа, прибира дъщеря си от училище, автобусен шофьор е. Майката се грижи за прехраната – работи в магазин, зарежда дома с продукти, когато може, и готви. Някакъв привидно хармоничен и хроничен ритъм струи в умело предадената атмосфера на дома. Един става и отива на работа, друг се прибира, трети учи, четвърти готви. От Цвети, тийнейджърката, сякаш се иска най-малко. Тя и в училище и извън него е обгрижвана от своя възпълен съученик, с две глави по-нисък, верен като паж. Но тя не иска да получава всичко наготово, най-вече от баща си – сутрин става и му приготвя кафе. Регулярно и с любов пълни кафеварката, сипва я в термоса, и си ляга щастлива да си доспи.

Царят сякаш любов, грижа, дисциплина, чувство за отговорност към другия, но и някакъв семеен автоматизъм. Той е нарушен внезапно. Дъщерята хваща баща си в лъжа и спира да му прави сутрешното кафе. Започва да се държи като ревнива и докачена съпруга, а не дъщеря. Следи го, става свидетел на негова извънбрачна среща и е пълна с въпроси, разочарование и неизказани укори. Преди това не е била съвсем доволна само от едно нещо - искала е да си направи татуировка, но баща й отсякъл – ще прави каквото иска, когато стане на 18 години. За татуировките на цветя и цветни венци, която тя му показва, според него е твърде рано. В същото време майка й тайно е рисувала заради нея шаблони за татуировки на Пипи Дългото Чорапче, едно от децата, които смятат, че баща им е крал, макар и чак на Южните морета.

Цвети е пропускала с години всичко, на което ние с чувствителното и услужливо око на камерата сме свидетели – между майка й и баща й отдавна всичко е свършено. Те изпълняват задълженията си с любов, но само към нея. Майката крие от бащата книгите, от които копира татуировки за дъщеря си. После пуши на прозореца, навела замислено глава над дима - виждаме само сянката й и нерешителното изкачване на дима право нагоре. Обмисля нещо. Бащата на Цветомира си има любовница и може би дори нарочно й дава да разбере, щом толкова й се иска да порасне.

В „Крило на дракон” е изграден тънък, обмислен, детайлно разработен втори план на случващото се, изряден първи, в който героинята ще изгуби невинността си уж по своя воля. Изображението майсторски допълва, обяснява или оспорва традиционното поведение на основните персонажи, хванати сякаш в крачка. Вторият план на филма дори измества първия, дообогатява го, и го разрушава. Всеки, който се наема да вземе самостоятелни решения, трябва и да приеме болката от това. На финала момичето, без вече да пита никого, се подлага на болезнена татуировка на дракон с две крила, но плаче за нещо друго, не от физическа болка. А в заглавието крилото е само едно.

Метафората е пределно четима, може би и татуировките са леко схематична конструкция за сюжета. Дъщерята започва да разбира и майка си, освен своя баща, но вероятно тъкмо той се решава да й отвори очите. Интересен драматургичен ход, само намекнат като възможност, който прави образа на бащата по-дълбок и двусмислен, отколкото изглежда  на първо ниво. Моментът на истината в едно семейство е винаги катаклизъм, но не винаги добре обмислен от родителите.

Порастването, болката и предимствата от него, са благодатен сюжет, до болка и смях експлоатиран. В 25-минутния филм на режисьорката и сценаристка Антония Милчева те са предадени вещо, не от познатия ъгъл на сърдит и неблагодарен тийнейджър, а от гледната точка на чувствително и любящо същество. Разказът е надграден с чисто кинематографични умения и способности. Монтажът сам взривява ежедневието, което забележително добре моделира, като съпоставя монотонността на минаващите дни с кратки и остри промени в ритъма, причинени от наглед дребни неща, но с неподозирани последици. Режисурата търси някакъв подмолен план в разположението на силите в семейния живот, привидно второстепенните герои сякаш работят заедно за сваляне на маските. Всеки е платил цената за своето порастване, време е да помогне и на другите за това. Илюзиите са белег на незрялост.

Умно, някак лично и пределно ясно, филмът придава на порастването елемент на инсценировка, режисирана от съдбата, но и от възрастните. Дело е на хората около героинята, които трябва да се погрижат за нея и по начин, който няма да й хареса. Тя упорито не иска да вижда неща, които я тревожат, смущават, не желае да се чувства измамена, предадена или излъгана и предпочита да наранява себе си. Но дали винаги в живота това е възможната реакция? Дори и Цвети да е претекст на всичко, което се случва около нея, тя не може да осъзнае това. Тя иска и има нужда от сила – вече драконова, за да лети.

„Крило на дракон“ на Антония Милчева е четим, сговорчив и малко пределно ясен като послание, поне на пръв поглед. Тя вече е известна като монтажистка и поне донякъде съсценаристка на „Буферна зона“ на Георги Дюлгеров. С дипломния си късометражен филм „Гинка“ спечели награда на София Филм Фест преди две години, следващата бе вече в журито. В „Крило на дракон“ тръгва от реален герой, изваден извън релси по средата на разказа, за да предприеме на финала някакво действие.

Може би драконът идва малко прекалено символично за сложната материя, която филмът сам е изваял. Но стъпка по стъпка, крило по крило, както е думата.