СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2017: И ПОСЛЕ СВЕТЛИНА


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2017: И ПОСЛЕ СВЕТЛИНА

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Каспар Хаузер от “Всеки за себе си, Бог срещу всички”(1974) на Вернер Херцог свири на акордеон на една очукана веранда в “Аве”(2011) на Константин Божанов – първият и последният филм на Бруно С. Този малък момент безвремие, вложен от заклет киноман в тъканта на дебютния му филм, е колкото поздрав към другите заклети киномани, толкова и тънка свързваща нишка с голямото европейско кино, с общия наратив на епохата. В “Аве” Божанов се показа като мислещ разказвач с любов към детайла, към недоизказаното, към неудовлетвореното търсене и към детинското удивление пред света. Вторият му филм “И после светлина” (2017), чиято премиера се състоя неотдавна на фестивала в Ротердам, е добро доказателство, че тонът и посоката на първия не са били случайно стечение на обстоятелствата.

“И после светлина”, подобно на “Аве”, е road movie с млад човек в центъра на повествованието, но приликите се свеждат горе-долу до това, до хоралната сцена на семейната вечеря с гости и до поетичната камера (отново Ненад Бороевич). Както в “5x2” на Озон краят на историята е начало на филма и разказът върви на фрагменти назад във времето. С всеки фрагмент (тук озаглавени с имената на хората, срещани по пътя – Нури, Сумая, Жули, Пири, Ева) узнаваме по още нещо за Павел, 16-годишното лондонско момче, поело на поход през половин Европа от разтурения емигрантски живот на своята непорасла майка (Маргита Гошева) към лелеяния живот във високите полета на изкуството на духовния баща, който си е избрало – художника Арно (Ким Бодния от “Мостът”). Павел не намира мястото си нито там, откъдето тръгва, нито там, където пристига, а – парадоксално – в движение.

Прекрасните въвеждащи кадри са пълни с ласкавост към човека: Павел се любува на светлината, на предметите (внимателните докосвания на различните текстури – картини, препарирано зверче, решетка, жива костенурка – ще се повтарят през целия филм и са един от чаровете му), отваря се за света с всичките си сетива и това е вълнуващо, това е достатъчно... После филмът започва повторно, този път “по същество”: със злощастното сбъдване на мечтата, която по-нататък момчето ще разправя отново и отново на всеки нов познайник, докато ние го гледаме вече известени за предстоящото разочарование. “Вие сте ми като приятел”, казва Павел, “Изобщо не ме познаваш”, беснее Арно. “Изкуството е любов”, опитва пак Павел, “Изкуството е обратното на любовта – самота и дисциплина!”, брани се Арно, все едно пълното упование насреща му е най-страшната агресия.

“И после светлина” е портрет на момче – платно, което мазка по мазка олеква от боите и се връща към първичната си белота. Неговият кротък, ефирен процес (да споменем тук минималистичната музика на Микелино Бишеля и чудесната звукова среда, в която тишините имат значеща тежест) започва и завършва с крясък и е любопитно, че след толкова плавен преход, краят е не заглъхване, а рязко захлопване на вратата. Младият ирландец Бари Кеоган е незаменим в ролята си – неговият Павел е вълшебно същество от предела на нещо (на детската възраст, на творческия аутизъм, на съзнанието ако ще), привлекателно със своята непорочна извънземност и именно поради нея обидно или безобидно за своите случайни спътници.

“Филмът е повече поезия, отколкото проза, затова се сдъвква трудно”, казва Божанов. Вярно е: “И после светлина” освобождава всичките си аромати и вкусове, всичките си покои и безпокойства дни след гледането. И човек се пита. Кога преставаме да се усмихваме на децата – когато стигнат нашата височина и допуснем, че са стигнали и нашата виновност? Ако всяко дете има право да опознае света, а ние, възрастните, този свят го създаваме и обитаваме, не са ли нашето време и внимание право на всяко дете? И наистина ли “големите хора” сме такива, каквито ни виждаше Пипи: “...купища неприятни работи и глупави дрехи, и мазоли, и данък общоход”?