МЕЧТА ПО ЗАПАДА


от
на г.

МЕЧТА ПО ЗАПАДА

Уестърн жанрът е олицетворение на киното като мечта – с неговата очарователна наивност и неустоима притегателна сила, неподчиняваща се на никаква логика. Киното обаче умее не само да създава нови мечти, но и да пристрастява към вече отминалите.

Българският документален филм „Мечта по Запада” задава въпроса какво се случва, когато мечтите са обърнати изцяло към миналото, а настоящето не предлага нищо, което може да се сравни с тях. Задава го на едно толкова подходящо за целта място: малкото градче Табернас в Южна Испания, където са заснети над 600 уестърна през 60-те и 70-те и което все още е запазило декора от смятания за най-велик уестърн на всички времена „Имало едно време на запад”.

В момента градчето е сведено до туристическа атракция за феновете на едновремешните уестърни, но безнадеждно запада и в тази си носталгична роля. Табернас е място, което е видяло много кино и което плаче за още кино именно днес – когато със своята смесица от реалност и фикция, от бляскаво минало и сиво настояще, изглежда като изключително благодатна и вдъхновяваща локация за един кинотворец.

Вече имахме възможност да видим българския опит за игрален филм по темата. „Имало едно време един уестърн” на режисьора Борис Десподов се появи миналата година и макар че в него личаха някои симпатични идеи и искрена любов към класическото кино и към самия Табернас, впечатление правеха и разхвърляният сюжет, и объркващо реализираната смесица между игрално и документално кино.

Филмът беше рекламиран най-вече с участието на звездата Клаудия Кардинале, направила знаково завръщане в градчето, където е заснела „Имало едно време на запад” преди над 50 години. Именно появата на актрисата отново в Табернас е основен мотив и в документалния „Мечта по Запада”, който страда от донякъде подобни проблеми на тези в „Имало едно време един уестърн”.

Копродукцията на България, Финландия и Германия на режисьора и продуцент Тонислав Христов вече беше показана в Карлови Вари миналата година, а българската й премиера беше през март на София Филм Фест. „Мечта по Запада” цели не да разкаже историята на Табернас през годините, а да представи хората, които все още поддържат мястото живо – скромни съдържатели на кръчма, общи работници, местни младежи, както и музиканти и танцьорки, пристигнали да припечелят нещо от шляещите се туристи.

Няколкото поколения жители на града изглежда живеят в някаква сюрреалистична действителност между киното и реалността, но само на пръв поглед. Оказва се, че почти всички те нямат никаква емоционална връзка с уестърните и с киното въобще. Финансовата криза, ударила Испания, е оставила много от тях безработни и без никакви перспективи, превърнала ги е в хора, които изглежда не смеят дори да мечтаят.

Семпло заснет, но с атмосферична оркестрална музика (на композитора Петър Дундаков), филмът оставя своите герои да разкажат историите си един по един. След доста обстойно въвеждане в ситуацията на градчето и на Испания като цяло, разказът върви с повече драматични нотки и по-малко хумор, от какъвто парадоксите в Табернас само биха спечелили.

Не всички герои имат какво да кажат. Истински интересната история е на човека, твърдящ, че е незаконен син на Хенри Фонда – той е наследството, което великият актьор е оставил в това градче, сякаш за да е сигурен, че няма да бъде забравен там. Пепе Нуово шокиращо прилича на предполагаемия си баща и е истинският каубой на Табернас, но все още някои оспорват недоказаната историята на произхода му. Мястото си има и истински индианец - като излязъл от класически филм, със страхотно екранно присъствие и с най-трезв поглед към ситуацията (макар че и той разкрива своите малки лудости).

Изглежда, че неговата сюжетна линия можеше да бъде по-основна във филма, но си остава разпиляна между доста други. Цялостно, „Мечта по Запада” оставя зрителя да трупа откъслечни впечатления, но така и не успява да обособи някакъв по-ясен фокус на разказа и някакво по-отчетливо внушение. Героите се изповядват в кадър и си отиват, а нещо като обединяваща нишка е наближаващото пристигане на Клаудия Кардинале - едни я очакват с любопитство, други обаче нехаят, а някои от местните изобщо не са чували за нея и истинска емоция около пристигането й липсва.

Превърнал се в палитра от интересни и не толкова интересни истории, „Мечта по Запада” просто не извлича максимума от героите и ситуацията, в която се намират. На финала той по-скоро те кара да се размечтаеш за по-дълбок, забавен и находчив разказ за същото място и със същите герои.

Със своя първи филм „Правилата на ергенския живот” (с който спечели документалния конкурс на София Филм Фест 2011) Тонислав Христов беше успял да състави приятна и автентична история от собствените си житейски перипетии и от тези на трима свои приятели. Животът им беше показан чрез постоянен хумор, естественост и някаква специфична житейска точност на втори план – именно тези съставки, които често липсват в „Мечта по Запада”.