БЕРЛИНАЛЕ 2018: АГА


от
на г.

БЕРЛИНАЛЕ 2018: АГА

“А̀га” е привлекателно страховит и само заради избора на Якутия, най-студената област в Северното полукълбо, като локация на снимките. Статичната камера на Калоян Божилов, която беше отличителна характеристика и на дебюта на Милко Лазаров “Отчуждение” от 2013 г., този път рамкира далеч по-вълнуващи пейзажи на вездесъщо бяло, насред което двамата главни герои изглеждат като незначителни точици, особено в множеството свръхшироки далечни планове.

Разказът е за възрастната двойка Нанук и Седна, която живее в почти пълна изолация в своята юрта насред безкрайния сняг. В ролите са професионалните актьори Михаил Апросимов и Феодосия Иванова, но те изглеждат толкова естествено, че в началото филмът се усеща повече като антропологично, отколкото като художествено произведение, макар че по този въпрос Лазаров е откровен – детайлите във филма му са измислени или взети оттук-оттам и достоверността не е сред поставените цели. Тук те са други.

И “Отчуждение”, и “А̀га” започват с изображение на рутинни съпружески отношения, които са едновременно отдръпнати и свойски, но докато на фона на топла Гърция тези разговори бяха по-скоро отблъскващи, може би заради ледения фон на Якутия, а може би заради по-нежен подход към сценария, написан този път заедно със Симеон Венциславов, тук те са мили и въздействат като кротката минималистична загриженост във филмите на Ясуджиро Одзу. “Не съм хващал нищо от три дни” – тревожи се Нанук. “Не е за пръв път” – успокоява го само с няколко думи Седна. “Гарваните дойдоха” – забелязва той. “Може да не е лош знак” – омекотява ситуацията тя.

Виждаме как Нанук и Седна безропотно и безстрастно минават през ежедневието си, явно повтаряло се в продължение на десетилетия: издълбване на дупки в леда, поддържане на юртата, готвене на риба, удържане на природните стихии, посещение от единствената им връзка с външния свят, Чена, който периодично им доставя провизии. Но виждаме също, че всичко това върви към своя свършек – пролетта идва все по-рано, рибата става все по-малко, самолети прехвърчат по небето, Седна има огромна рана на хълбока, която изглежда неизлечима и прави придвижването ѝ все по-трудно, а единствената им дъщеря А̀га ги е напуснала, за да работи в диамантената мина в града.

Заглавието дава важна посока на тълкуване и неслучайно то е променено от първоначално плануваното “Нанук” на “А̀га”. Отсъствието на дъщерята става водещ мотив във филма, както и темата за оставените насред нищото родители, които кротко и полека чезнат – актуална за всяка част на планетата, но умело изведена от Лазаров в нейните крайни измерения.

В последната си третина филмът излиза от идилията – шеметните пейзажи са заменени от обикновен снежен път, минималистичният съдържателен диалог е заменен от спорадична банална реплика, натуралните звуци са заменени от музика, рутината е заменена от приключение, усещането е, че времето за съзерцание е приключило и е дошло времето за действие. Тук обаче разказът издъхва и ние ставаме свидетели на разточителна сцена, в която Нанук пътува, пътува, пътува, пътува, пътува, пътува, пътува, пътува, пътува, пътува, пътува, пътува, пътува… Някъде по това време започнах да си мисля за телефона си, за няколкото неща, които имах за четене, за тайландското къри долу в мола срещу киното и изобщо за всичко друго, само не за Нанук и А̀га. Разбира се, дългото време между потеглянето и пристигането на Нанук е художествено оправдано, за да се натрупа напрежение преди срещата, но то не е запълнено с качествено съдържание, каквито бяха диалозите, действията и пейзажите в първата част. В този ред на мисли, в основната програма на Берлинале не бяха един или два филмите, чиито автори, в опита си да предложат картина с достатъчно пространство за зрителска интерпретация, сякаш бъркаха неутралност със скука. Това и мелодраматичният край с неуместната музикална емфаза ме изпратиха от салона безучастен.