Филми / Автори
Джан Имоу

ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА


от
на г.

ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

Един филм на прословут режисьор, Джан Имоу, който поставя в центъра на интереса си темата за забравата.

Иронизирайки елегантно всички филми за амнезията, дори хубавите, „Завръщане у дома“ драматизира загубата на памет като вид необходимост, която може да се превърне в изстрадано проклятие. Ако се забрави и прости лошото, можеш да останеш заложник на доброто и хубавото, останало обаче само в миналото. А да си готов да платиш новата цена на надеждата само може да те направи герой.

На обливана с дъжд шумна гара, някакъв човек се крие като животно и от хората, и от дъжда. Толкова е окаян, както и всички наоколо, че успява да се промъкне незабелязано до дома си. Там неговата съпруга не му отваря вратата, а дъщеря му го предава. Това се случва по време на Културната революция в Китай - героят е просто професор и за момента враг на народа. Обвиняват жена му и дъщеря му, че е избягал, а съпругата само пита – какво сте му направили, за да избяга?

Направили са му много неща. Той е заточен в лагер, но във филма не става въпрос за това, а за друго. Дъщерята го предава, не само защото не го познава (била е твърде малка, когато са го арестували), а защото иска да играе главната роля в някакъв безумен балетен спектакъл на революционна тема. Майка ѝ намеква, че ролята на войник, а не офицер, също е почетна. В такива времена може би е по-добре да не играеш главна роля, но дъщерята гневно отхвърля тази възможност. Ролята не ѝ е дадена въпреки предателството и въпреки факта, че е най-добрата. Става шивачка и спи в общежитие, защото майка ѝ повече не желае да живее с нея. Майката държи вратите на дома си вече винаги отворени, чака завръщането  на съпруга си, след като е отишла все пак на гарата да избяга с него. Там са уловили мъжа ѝ, а тя е съборена на земята и си удря главата. Оттогава забравя подробностите, но не и същественото.

Направен по романа на една от най-плодовитите писателки и сценаристки в Китай, Йен Гълин, филмът всъщност започва тук, това е само завръзката.

Реабилитиран, съпругът се връща, но съпругата му не разпознава в него своя мъж, а мъчителите си. И ходи всеки ден да го чака на същата гара. Основните места на действие са именно тази гара, домът на майката и малката стаичка, която съпругът наема наблизо, за да се опита да възвърне паметта на жена си и тя да го приеме. Всяка нежност от негова страна, опит за близост, докосване, деликатно ни откриват нови моменти от миналото, градят неговия и нейния образ, до момента нахвърляни мимоходом. Тя е била заплашвана, малтретирана и насилвана от хората, готвещи засада на мъжа ѝ. Но днес го идентифицира именно с тях при всеки опит за близост или провокиране на спомен.

Той облича старите си официални дрехи, чете писмата си – цял сандък, неполучени и неизпратени писма, свири отново на пиано… Всеки негов порив да възстанови образа на съпруг и баща се сблъсква с образите на насилниците и мъчителите, които побеждават. Отрицателните образи, негативните преживявания се оказват по-силни. Травмата  похлупва настоящето, надеждата, щастливия край и филмът завършва с един перманентен отворен финал. С години на всяко пето число от месеца, новият съсед на неутешимата съпруга, всъщност неприпознатият съпруг, я кара покорно на гарата, защото тя няма да спре да очаква своя истински мъж.

Налице са набор от известни и изявени актьори, малък брой мрачни интериори, емоции в едър план и приглушен, но добре обяснен контекст. За да върне паметта на жена си, професорът е принуден да играе ролята на някой друг и става дори привидно бездушен четец на съкровените си писма от лагера, както и прекалено услужлив съсед от партерния етаж. Всичко се оказва безсмислено, безполезно. Всичко, освен да попаднеш на шедьовър в киното, основан на пълното разбиране за най-величавия провал в човешките усилия – да изгубиш любовта и усета си за нея.

Във филма има само един епизод, в който хуморът взима връх. Съпругът, след всичките си злочести усилия да върне паметта на своята жена, решава поне да отмъсти на един от мъчителите ѝ. Този с намекнатите сексуални посегателства и този, който посяга към болната ѝ глава с черпак. За целта отчаялият се съпруг го посещава с един черпак в ръка. Но жената на мъчителя и сътрудник на службите се появява на вратата и от нея узнаваме, че той вече е в затвор или лагер, след донос. Времената може да са се променили, но черпакът винаги е излишен. Този епизод стои малко външно на естествената канава на филма, виси като привнесен, като дървена лъжица на стената, но вероятно внася дозата историчност в сагата за вината и забравата, която владее всеки народ.

Освен находките във фабулата, така изящни и прости, фантастичните актьори, на които са предоставени възможности, граничещи с вълшебствата, режисурата направо ни покъртва. Сдържаност и емоция и един невероятен размах в превръщането на времето в повод за притчи, а не трагедии. Декларирал се като последовател на Акира Куросава, известният китайски режисьор, радвал се и на щедри боксофиси, и на награди, достойни за завиждане, пори с този филм дълбоко в човешките емоции и елиминира времето като алиби или фон.

„Завръщане у дома“ бе избран да открие седмицата на китайското кино през октомври в София, но за съжаление остана като трофей само за хората, присъствали там. С почетна прожекция в Кан и награди от немалко на брой източни фестивали, той вероятно все още е неоткрито съкровище за много хора, които обичат киното заради същността му на проникновение, противно на зрелището в самия си корен. Сюжетът наистина е така семпъл, човешки, разбираем и хуманен, че разказан с хладнокръвието и мъдростта на майстор може само да предизвика възхита, умиротворение и благородна завист. И почуда как никой досега не е направил такъв филм, докато от някой безобиден шамар може да се сътвори цял екшън с продължения.

Ала да превърнеш обидата и проклятието на живота в ода на радостта и любовта, това вече си е културна революция.

Защото е нужна безпаметно силна любов, за да излекува раните, които хората си нанасят един на друг, оневинени привидно от времето, в което живеят.

„Завръщане у дома“ котира отчаянието и надеждата в ранга на най-смислената амплитуда на човешкия път в живота.