Филми / Автори
Роман Полански

ВЕНЕРА В КОЖИ


от
на г.

ВЕНЕРА В КОЖИ

„Венера в кожи“ – филм на Роман Полански за театралната постановка на фикционалния френски драматург Томас, която от своя страна е написана по едноименния роман на Леополд фон Захер-Мазох. Всичко е толкова вторично, че в крайна сметка кръгът се завърта и то става отново първично. Не случайно сюжетът се разгръща в реално време, в рамките на едно затворено помещение (театъра) и пре-следва една и съща тема през цялото време – триединство типично за театъра на класицизма – една от многото препратки, един многото удари, които Полански нанася на света на интертекстуалното в рамките на филма.         

Той връща огъня на боговете, приковава отново Прометей с въже-верига за собственото му его (за картонена изрязка във формата на фалос). Но не спира дотам в своя поход срещу тоталитарния дух на знанието, което си мисли че познава себе си. Полански търси едно ново начало, алтернативно на аполоновото и дионисиевото, които са се превърнали в спомен за деянията на апостолите на изкуството. Тези светци разкъсали телата на музите, като божествени плодове/амброзии, отдавна са намерили своето ново кръщение в техния сок/кръв, оставяйки зад себе си само костилките, които съвременният автор е засадил в двора си в очакване на величието.

Полански загатва във филма, че открива „третият път“, но в никакъв случай не се взима достатъчно насериозно, за да претендира, че лентата представя някаква „истина“ или „факт“. Той изисква нашата любов, но не и нашето съгласие. Тонът е шеговит, атмосферата е лека, темата може и да тежи като кръст, но сюжетът го носи нагоре по хълма като танцьор – движенията са игриви, но плавни, тялото флиртува със зрителя, а самият той не откъсва поглед от тази „весела наука“, с която режисьорът борави. Всичко това е постигнато с помощта само на два персонажа Томас и мистериозната актриса Ванда, която в края на филма разкрива истинкското си лице – Венера, облечена в кожи, дошла да подчини мъжа в ролята му на писател и да изобличи неговото лицемерие, латентна психологическа немощ и високо либидо (по Фройд). Техният диалог осцилира френетично между измерението на филма и времевото пространство на постановката, чиито реплики Томас и Ванда упражняват, допълват и с времето напълно изоставят.

В този процес сексуалното напрежение между двамата се натрупва крайно диспропорционално. Разбираме бързо, че Томас проектира себе си върху героя от пиесата си, че садо-мазохистичната динамика между персонажите в романа от който черпи, винаги е резонирала с него и че той цял живот търси и не намира насъщното – liberté  (в спалнята). Вината за тази иманентна незадоволеност обаче пада изцяло върху него. Той се е наместил удобно в рамките на един патетичен живот, от който вече не може да избяга. Освен, че е известен драматург, Томас е и сгоден за една красива и интелигента жена. Имат си куче, но за сметка на това едва ли ще имат деца (въпреки че и това е плюс), обичат се точно толкова, колкото е нужно да поддържат съвместното си съществуване (докато смъртта ги раздели), а и на всичкото отгоре могат да засищат един у друг глада за разговори, присъщ на всеки средностатистически интелектуалец (ронещ сълзи над несподелената си ерудираност).

На фона на тази съвременна „буржоазна“ идилия, Ванда/Венера изглежда като неподправена простачка с отблъскващ темперамент, която може да предложи само тялото си и изненадващите си актьорски умения на Томас, за да му помогне да изживее своите най-„червени“ фантазии, под претекста, че твори. Самият той обаче е крайно резервиран откъм идеята сам да заеме главната роля в пиесата –постмодерният автор е мъртъв все пак, би било нелепо да се появи пред публиката зачервен и възбуден от идеята, че най-накрая ще бъде доминиран и бит с пръчка от по-висока жена. Вместо това Томас решава да направи отново това, което прави цял живот – да сублимира. Той седи отстрани и играе невидимата роля на автора, превърнал се в претенциозен воайор, който дърпа конците накъдето си поиска, само и само пиесата да заприлича поне малко на любимия му порнофилм.

Всъщност Ванда отбелязва неколкократно порнографския характер на сюжета, упреквайки дори Томас и Захер-Мазох в сексизъм. Авторът обаче отново подава глава от отворения гроб в който се крие и гневно защитава творбата си (в която явно се говори само за най-висшия ейдос – този на любовта), изтласквайки междувременно истината към подсъзнанието си. Томас обаче за-пленен от тази нова творческа сила, от това ново начало (което в духа на шеговития тон на филма бихме могли да наречем “венерическо”) усеща и предвкусва възможността неговата фантазия да се осъществи в действителност. Воден неусетно за ръка (или за топките) от маскиралата се богиня на любовта, той започва да загърбва бавно, но сигурно всички свои творчески съображения. Преминава от аполониевото (рационализирайки всеки аспект на пиесата си и упражнявайки пълен контрол над нея) към дионисиевото (когато той започва да прави компромиси с творбата си, защото осъзнава, че трябва да се вслуша в гласа на своята муза, ако иска неговите фантазии да задоволят и отговарят на неговия творчески/сексуален глад). Свръх-азът се предава и отстъпва на То, но именно в този процес се разкрива колко егоцентричен е Томас/авторът. Той иска да бъде доминиран - първо като сексуален субект и второ като творец.

Томас си мисли, че желае нещо по-голямо от него да го подчини, но същевременно изисква то да задоволява напълно неговите потребности и да го обича (ерго да не го наранява). Тази любов, която той вижда в романа на Захер-Мазох е поробваща и точно заради това той я търси цял живот. В нея той може да се разтвори и същевременно да запази себе си, да се отдаде на любимия, но и да затяга каишката около врата му. Авторът е лицемер, който не е умрял в името на нещо по-голямо от себе си, той го е направил с надеждата, че ще възкръсне в своята творба по-актуален и неумолим от всякога. Томас винаги е искал да подчинява, да владее и да се разпорежда в сянкaта на собствената си слабост и невинност, но забравя, че Венера в кожи не е просто неговата муза (слугиня и алиби), а е богиня, която е дошла за да го изобличи и прикове към отблъскващото тяло на неговта истина. Това всъщност се и случва в края на филма. Томас бива завързан около огромен, картонен фалус и Ванда гола, облечена в кожи, танцува пред него, докато той гледа, ужасен от факта, че никога няма да я докосне. Авторът най-накрая бива победен в името на изкуството.