Филми / Автори
Илдико Енеди

САН СЕБАСТИАН 2017: ЗА ТЯЛОТО И ДУШАТА


от
на г.

САН СЕБАСТИАН 2017: ЗА ТЯЛОТО И ДУШАТА

“За тялото и душата” на Илдико Енеди започна фестивалния си път през февруари в Берлин, откъдето си тръгна със Златната мечка и с отличието на ФИПРЕССИ; през юни мина през Австралия и спечели голямата награда на фестивала в Сидни, защото: “...показа, че дори в този разделен свят сме способни на общи мечти; че дори сред грозотата на кланицата се намира доброта и нежност.” През септември вече е в раздела “Перли от други фестивали” на Сан Себастиан 2017, където въпреки силната компания (“Нелюбов”, “Три билборда край Ебинг, Мисури”, “Проект Флорида”) се откроява с естествената категоричност, типична за големите произведения на изкуството. Онова, което другите правят с насилие над нормите или вкуса и с влагане на гигантски ресурси от всякакъв характер, този тих, властен, колоритен унгарски филм постига без битки и задъхване – напипва някаква истина и облича светлината ѝ като магична ризница, с която минава непокътнат през всичко страшно: смъртта, старостта, немощта, безсилието, самотата.

Покрай необичайната употреба на кланицата в “За тялото и душата” и свободата на въображението, и важността, която авторката отдава на ласкавото отношение на човека към човека, се сетих за Кърт Вонегът и онзи прочут цитат от “Бог да ви поживи, мистър Роузуотър”: “Здравейте, младенци. Добре дошли на Земята. Горещо е през лятото и студено през зимата. Земята е кръгла, претъпкана и алкохолът е разрешен. В най-добрия случай, чеда, ви давам стотина години тук. Има само едно правило, което знам. Дявол да го вземе, трябва да бъдете добри.” Сетих се и за една неоткриваема вече книжка, която се превърна в малък култ –  “Магазинчето Сполука на Горан Петрович, – в която главните герои, мъж и жена, се срещаха и се влюбваха в общата територия на сънищата си. Сетих се и за уличните артисти, които правят графити не със спрейове, а с вода – намират силно окадено или мръсно място и изкарват светлото отдолу с чистене . Сетих се и за още куп книги, филми, герои, пейзажи и думи, докато гледах, и не престанах да се сещам за всичко хубаво, честно и неотменно, което някога съм виждала и чувала. А това сякаш е най-многото, което един филм може да предизвика у зрителя си: да му отключи съкровищата.

“За тялото и душата” започва с природна сцена: елен и кошута в зимна гора край малко езеро. Картината е красива, студена, самотна, но докосванията на животните и топлият им дъх безшумно я раздвижват и правят обитаема. Следва кланицата. Ендре (Геза Морчани) е началник, Мария (Александра Борбей) – новопостъпила контрольорка на качеството. Той има лицето и присъствието на пророк, тя – видимо подобна на прозрачно светлата чудачка Сага от “Мостът” – не умее да чете реакциите на другите и да лъже, но умее да внимава и да чувства без уговорки. И двамата (а с тях и камерата на Мате Хербаи) гледат на света с доверчиво удивление, а светът ги гледа в отговор. Ендре е еленът, Мария е кошутата и периодичните завръщания в природното видение от началото ще го потвърдят по начин, който не бива да се разкрива предварително.

Разказът е безкрайно лиричен, но лиризмът му не затваря очи за болезненото и неугледното, и плашещото, а ги обвива като онази тъкан, с която раните зарастват. Разказът, освен това, е и безкрайно конкретен, и много елегантно и точно съчетава “телесния” пласт с “душевния”. В “За тялото и душата” има и романс, и измама, и загадка, и развръзка, и опасност, и катарзис, и нищо не е половинчато или предпазливо заобиколено. Това е най-динамичният бавен филм, който ще гледате тази година, а може би и изобщо.

В Берлин Енеди каза, че е искала да направи история, “простичка като чаша вода”. Направила я е по най-ефикасния начин: човек е три четвърти вода; водата отличава Земята от всяко друго познато ни място в Космоса; чашата вода е идеална както за бързо успокояване, така и за помитащи бури. Намерението за такъв филм е колкото скромно, толкова и огромно. “Всички хора сме възхитителни и всеки има право да се чувства в центъра на Вселената” – това добави в Сан Себастиан режисьорката и то за пореден път разкри размаха ѝ: от най-малкото до Вселената. Илдико Енеди не се е връщала в киното от 1999 година. Дано не ѝ отнеме още толкова време до следващия филм.