Филми / Автори
Аниес Варда

САН СЕБАСТИАН 2017: ЛИЦА, МЕСТА


от
на г.

САН СЕБАСТИАН 2017: ЛИЦА, МЕСТА

Аниес Варда е родена в Белгия през 1928 г., започва връзката си с изкуствата през фотографията, натрупва в биографията си около 20 пълнометражни филма, от десетилетия живее на все същия прочут адрес в Париж. Смятат я за единствената режисьорка във френската Нова вълна и най-често добавят името ѝ в края на редичката, която съдържа Годар, Трюфо, Рене, Рьомер, Шаброл, Ривет и Жак Деми –  автор на “Шербурските чадъри” и неин дългогодишен съпруг. Сред по-известните ѝ заглавия са “Клео от пет до седем” (1962 – първият филм, в който твърди, че е успяла да съчетае двата вълнуващи я подхода в киното: предварително премисления и абсолютно контролиран, от една страна, с репортажния, този на нещата от живота каквито дойдат, от друга), “Щастието” (награда на журито от Берлин 1965), “Без покрив и закон” (Златен лъв от Венеция 1985).

Филмите на Варда, били те за Черните пантери или за приказни персонажи, поръчани от модна марка, са прочути със своята своенравност. Тя нарича метода си cinécriture (“кинопис”, да използваш камерата като писалка) и обожава да се разсейва – от случайно хрумнала идея, от притичваща котка или отнесен поглед на коза, нещо на тротоара или на съседната маса, от второстепенен персонаж, който изведнъж има нещо да съобщи. Всъщност при нея второстепенни персонажи няма, всички са важни, всичко е от значение, и вероятно заради това, ако трябва редичката с големите имена по-горе да се пренареди според личната обич, която те извикват у зрителите, Аниес ще е на първо място. Пак там ще е, ако погледнем добре кой от всички се е съхранил актуален, бодър и деен до ден-днешен. Тя не пести личното си мнение, не се свени да се намеси в онова, което “документира”, и е запалена почитателка и хроникьорка на различни видове труд. В “Събирачите и събирачката” (2000) по едно време насочва камерата към ръката си, заравя се сред бръчките ѝ и казва: “Аз съм животно, което не познавам”. Малко по-нататък, когато се сдобива със стар циферблат и украсява с него перваза си, заявява: “Часовник без стрелки – точно като за мен! Тъкмо времето да не минава.” Очарователният “Плажовете на Аниес” (2008) изглеждаше като нейно сбогуване не само с местата от миналото ѝ, но и въобще с киното, обаче за щастие се оказа, че не е.

След наградите за цялостно творчество от Кан, Локарно, Гуадалахара и къде ли още не, тази година и Сан Себастиан връчи почетното си отличие, “Доностия”, на Аниес Варда. По този повод на фестивала беше излъчен новият ѝ филм “Лица, места”, направен на четири ръце с неочакван партньор – майстора на политическия и социалния стрийт арт Жиер (JR, Жи Ер, Джей Ар). Делят ги 55 години разлика във възрастта, обединява ги почти всичко друго. Жиер има сходно отношение към света (“едновременно да го подреждаш и да го приемаш какъвто е” – така обяснява изкуството Варда далеч преди той да се роди), започва творческия си път от фотографията, дава глас на безгласните (“...този артист без име създава извънредни произведения на изкуството, като възвръща идентичността на безименните...”, писаха в The Guardian по повод великолепния му проект “Жените са герои”), обича сърдечно онова, за което разказва. Стила си той също описва с измислена дума – photograffeur (“фотографитист”). Неговият начин да придава важност на обектите си е да им променя мащаба: Жиер снима лица или фрагменти от тела, увеличава ги до огромни размери, превръща ги в постери и ги лепи по стени, покриви, цистерни, камиони, силози и прочее. “Той прави от хората герои”, казва Аниес за Жиер (истинското име зад инициалите не е известно, а той самият винаги се крие под шапка и очила, защото анонимността му позволява да е по-гъвкав в нещата, които върши), “Любопитството те поддържа млад”, казва той за нея. Двамата са приятели отдавна – след като той веднъж я потърсва, за да изрази симпатиите си към нейната работа, и я посещава на улица “Дагер” 86. И понеже нейната поетика на кривванията от темата и неговата поетика на епичното в прозаичното така добре си пасват и се преплитат, двамата решават да направят филм заедно.

Какво е “Лица, места”? Едно непредвидимо пътешествие “насам-натам из Франция” на кинописката и фотографитиста по следите на стари преживявания, по подсказки от нови познайници, по логиката на свободното хрумване (“Случайността винаги е била най-добрият ми помощник”, твърди Варда). Двамата сноват с едно бусче и се срещат с хора, с които разговарят, докато ги снимат: докери и техните съпруги, фермери, работници в химически завод, сервитьорка, беден чудак, пощальон с трапчинка и така нататък. Снимките Жиер превръща в монументални постери и така филмът не само взема от интервюираните и посетените, но и им оставя по нещо: лицата, телата им, превърнати в изкуство и извикани до небето. На един нормандски плаж двамата разполагат изображението на отдавна покойния приятел на Аниес Ги Бурден върху паднал от скалите бункер – снимката е направена от нея в ранните им години, приливът я отмива за една нощ, тя казва: “Морето винаги е право”. В полуизоставено миньорско градче вдовицата Жанин им разправя живота си, облакътена на прозореца – когато по-късно вижда лика си уголемен многократно да краси цялата фасада на дома ѝ, вълнението прелива от екрана. Млад инспектор по сигурността заявява: “Колко е чудесно да имаш полезна работа!”. Аниес пее смешна песничка за пристанището в Хавър. Аниес плаче пред вратата на Жан Люк Годар, който не се явява на срещата им. Жиер повдига очилата си, както едно време го е направил Жан Люк, така че само тя да види лицето му. Разкошен филм, пълен с идеи, любов, приятелство, обикновени хора, които, видени отблизо, са радостно необикновени, и живот – много затрогващ, пълноценен, хубав живот.