Филми / Автори
Анджей Вайда

ОСТАТЪЧНИ ОБРАЗИ


от
на г.

ОСТАТЪЧНИ ОБРАЗИ

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Герой на последния филм, който Анджей Вайда ни остави, е Владислав Стржемински, когато е във върха на славата си. Художник-авангардист, приятел на Кандински, дизайнер, теоретик на изкуството, със собствена оригинална теория за възприятието и мястото му в един променлив свят, той е преподавател и основател на Висшето изкуство за изящни изкуства в Лодз.

Но той именно е остатъчния образ... Виждаме един немлад герой, с благородно лице и излъчване на проповедник, без десен крак и с половината от лявата си ръка, който през цялото време във филма си служи с патериците като илюзионист, тоест елегантно до предизвикване на завист.

Още в първите кадри е заявен трудният му характер – студентите го гледат като месия, а студентките, особено една от тях – с обожание, но той някак си не приема това драговолно и сериозно. Все пак в началото на филма във всеки кадър витиеватства като брилянтен оратор, вглъбен в изкуството до непонятни за студентите дълбочини, но умеещ да ги внуши и изрази ефектно. Намира светкавично реплика, афоризъм, сравнение, синоним, за да обясни необяснимото и дори студентка започва да записва думите му, които излъчват такава неподозирана и непреодолима сила.

Постепенно, с развитието на историята, базирана на действителни събития, художникът постепенно замлъква. От страстна, вдъхновена фигура, която руши клишета и конформизми, строи светове и събаря други, Стржемински се затваря в собствения си висш свят. И в кадър остава единствено неговата фигура с противоестествената грация на сакат човек, който постепенно се превръща в силует или дори някакъв йероглиф. В близък план остават само гримаса, поглед, пълен с разбиране, и акробатиката на патериците.

Избраният от Вайда герой прави само три опита да запази своя автономен свят и за другите. Когато сяда да рисува и над прозорците му провесват червен банер с лика на Сталин, той го къса, за да не пречи на слънечвата светлина върху бялото платно пред него. Вторият опит е при среща с новия министър на културата - в смълчаното мнозинство единствен се опитва да отговори повече от членоразделно на примитивните указания за изкуство, близко да масите, които министърът декларира с непремерен ентусиазъм. Уволнен е, студентите му го предават и той дори ги разбира. Когато разтрошават и картините му, единственото, което казва е „Трябваше да предвидя това!”. Цялата машина на една идеологически и теоретично подготвена само с лозунги власт, която авторитарно и допотопно се опитва да ръководи изкуството с метода на „тоягата и моркова”, го кара единствено да извърне глава. Предаден отдавна от съпругата си, той вече вижда и дъщеря си да рецитира дебилните стихове на новото време, но познавайки я добре, само процежда през зъби – „Ще й бъде трудно в този живот”.

С помощта и на своя опитен сценарист, Вайда се е захванал с една неимоверно трудна, но много кинаджийска задача – без много реплики, без излишно ораторстване в свят, изпълван с лозунги, плакати, наредби, декларации и фалшив ентусиазъм, героят му мълком да приема ударите на съдбата си.

Стржемински на никого в своя славен живот не е разказвал как и къде е загубил крайниците си във войната. Така и сега стоически ще пази своята цялост и достойнство на фона на едно от най-големите изгърбвания на хората в историята на грубата сила. Лаконични до аскетичност, но красноречиви епизоди обрисуват периодично онова стъписване на интелигентните и умни хора, с висока доза чувствителност към света и дълбоко познаване на проблемите му, изправени пред грубата сила, слово и безцеремонни заповеди на авторитарна власт, подети масово като някакъв вдъхновяващ рефрен.

За да оцелее, хуожникът е принуден да рисува стени на заведения и етикети на хранителни продукти, а единствената причина да го взимат на работа е, че комунистическата власт полага грижи за инвалидите. Ни най-малко значение нямат неговият принос и достижения в изкуството, те само му пречат и го обричат. Кога ли друг път, освен в онова сталинистко време, е било толкова удобно да разкъсаш човек, ударен вече от високо място и преследван докрай? Ами май точно днес.

„Остатъчни образи” звучи удивително актуално за отношенията между отдаден до саможертва на изкуството творец и примитивната, скупчена маса, готова веднага да се отдръпне по даден знак отгоре и да подири нови кумири, които ще й бъдат посочени.

Малкото диалози с министъра, с полицейски и административни служители, с хазяйката, с дъщерята дори, както и с прекалено умилкващите се и обожествяващи художника студенти показват, че истинския талант няма и не бива да има никакъв общ език с посредствеността и насилието. И цялото му дело е някак напусто, но няма как иначе. А физическото оцеляване няма нищо общо с таланта, той е призван да брани и отстоява други ценности, съвсем неподлежащи на външен контрол.

Горчивата ирония тук е, че все пак, вече болен от туберкулоза, поваленият талант е принуден да рисува именно такива банери, като този, първия, който разкъсва с четката си в началото на филма.

Финалът на „Остатъчни образи” - когато художникът е нает да облича голи манекени в една витрина, е като от филм на ужасите, а метафората е болезнено осезаема. Няма място за отстъпление, защото жестокостта и безличието са висша форма на бездарие.

С многото си филми, и особено с „Човекът от мрамор” и „Човекът от желязо”, Вайда отдавна търсеше Човека. Но докато в споменатите два филма го съзираше като трибун на нови идеи, сприхав и страстен боец, който повече прилича на партиен лидер, тук го е съзрял като именит творец и му е написал един нетържествен реквием. Именно до този свой герой вероятно е най-близо и самият Вайда. „Остатъчни образи” се оказа и негов собствен реквием – режисьорът напусна киното и живота на 9 октомври миналата година.

Великолепно и аскетично заснет от световноизвестен оператор (който въобще не навира в очите на зрителите прочутите картини на Стржемински), с двама необятни като възможности актьори, „Остатъчни образи” е тънка и едва доловима изповед за вечната драма на извисения човек да дърпа всички след себе си, за да оцелеят. Именно те да оцелеят, не той.

Всъщност „Остатъчни образи” (между другото термин, определящ ефекта, който се получава, когато се гледа право в слънцето) не е мрачен, депресивен или патетичен филм. Напротив. Той постига нещо доста двузначно и неудобно, неприлично дори за споделяне. Ефектът на героизирането на Владислав Стржемински идва не толкова от неговите качества, а от ужасната лекота, безбрежната простота и низост, зависимост, глухота, безчувственост, коварност и разнообразните форми на предателство и самопредателство на хората около него (дори поставеното лице, явно сътрудник на службите, далеч не е най-отвратителният сред заобикалящите художника).

Всички наоколо са безсилни към една система не само защото тя веднага и брутално наказва, а просто защото ги устройва. Това е най-страшното в този изповедален, безкомпромисен, силен като финален акорд филм. Филм за подлото време и за подлостта изобщо, като висша форма на живот без смисъл и без каквото и да било основание.