Филми / Автори
Кели Райкарт

ОПРЕДЕЛЕНИ ЖЕНИ


от
на г.

ОПРЕДЕЛЕНИ ЖЕНИ

Във време, в което думата „феминизъм“ дефилира на политическата сцена в Америка като мръсна фланелка, която някои биха развели гордо като достоен заместил на едно избеляло знаме, а други биха запалили в знак на протест срещу студената хватка на толерантността и замаскирания генезис на мъжемразството, излиза филм, който незабелязано подхваща проблема със завидна лекота и прецизност. „Определени жени“ на Кели Райкарт е непретенциозен опит да се върне фокуса върху невидимата ръка на „системата“ и нейните вулгарни практики в рамките на актуалния социален дискурс. Американската режисьорка ни напомня, че съвременното западно (капиталистическо) общество е в определен смисъл крайно „хуманно“, то не прави разлика (или поне се опитва) между мъжа и жената – всички са еднакво ощетени.

Разбира се, акцентът във филма пада върху жената като автономен  субект, различен и оразличаващ се от мъжа, който според Райкарт, тепърва свиква с идеята, че системата вече няма да работи (ако някога го е правила) само и единствено в негова полза. В едно интервю тя споделя, че жените разбират от малки, че винаги ще бъдат ощетявани, че никой няма да им даде нищо наготово – в известен смисъл те са подготвени. Мъжът, от друга страна, се сблъсква с професионалната реализация във формата на някаква жалка екзистенциална криза, както се случва с Фулър, един от главните образи във филма, около който е изградена първата от трите истории на Райкарт. До голяма степен обаче образът му е предвидим. Той е сексист, който прави жена си тъжна и се държи така, сякаш светът се върти около него. Това клише може да бъде простено на Райкарт, доколкото  в реалността хора като Фулър са изчезващ вид, който или ще се примири със света такъв, какъвто е станал, или ще умре в изолация.

Поуката, която трябва да си извадим обаче, не е, че мъжът ще отстъпи засрамен трона, от който сляпо е градил своя зловещ патриархат, а че нивелирането на всички разлики ще доведе само до „равно разпределение на благата“ на систематичната опресия. Това е една дехуманизирана егалитарност, която не допуска съществуването  на субекта (защото феноменологически погледнато той е непредвидим), а само социалните конструкции, или с други думи го поставя на „масата“.
В този ред на мисли „тихият“ подход на Райкарт е крайно удачен за насочване вниманието към проблеми, които едва изплуват на повърхността, някъде загубени в море от шум. Филмът определено разчита до голяма степен на тишината (особено в третата си част), или по-скоро на контраста между нея и редките случаи, в които героите получават възможност (да се опитат) да се изразят. Диалогът обаче никога не се осъществява между тях – чувства и желания остават премълчани или неотгатнати, а човекът, който говори най-много (Фулър), води просто егоцентричен монолог, изпълнен с повече огорчение отколкото съдържание.

Райхард намеква умело, че може би трябва да търсим и копнеем повече за гласа на „другия“, или казано по-просто – да слушаме. В това се крие изхода от самотата, в това е началото на бунта – моментът, в който осъзнаем, че всички сме свързани по един или друг начин, „някъде там горе“ далече от онази игра на сенки, в която се е превърнал съвременният политически и социален дискурс. Райхард предупреждава, че не трябва да мразим „системата“, защото си мислим, че тя мрази нас, а защото (ако го прави) наранява този друг, който дълбоко в себе си копнее да стане наш „ближен“, независимо дали е мъж или жена.