Филми / Автори
Лин Рамзи

НИКОГА НЕ СИ БИЛ ДЕЙСТВИТЕЛНО ТУК


от
на г.

НИКОГА НЕ СИ БИЛ ДЕЙСТВИТЕЛНО ТУК

Ирландската режисьорка Лин Рамзи се завръща на големия екран шест години след най-успешния си филм Трябва да поговорим за Кевин (2011). Филмът представляваше пронизващ поглед навътре в почти непосилния, аскетичен живот на майка родила човек способен единствено на сляпа жестокост. Непреодолимата обич, която мотивира мощната връзка майка-син бе положена отвесно на хоризонталната последователност на омразата и болката, които Кевин прехвърля на своето семейство и цялата общност, когато издълбава рана твърде дълбока та да не породи ожесточение. Новият филм на Рамзи отново представлява своеобразен опит за формулиране и проиграване на разказ способен да изведе героите си отвъд хоризонта на насилието и безнадеждността. 

В Никога не си бил действително тук ирландката очертава сложната траектория на бягството от жестокостта, маркираща концептуалното продължение на тематично-идейния пласт в Трябва да поговорим за Кевин.
Навлизайки все по-навътре в лоното на собствените си екзистенциални търсения, Рамзи смело прекрачва границата, отвъд която кръвната връзка спира да бъде мислена като (единствен) неизчерпаем извор на съпричастност и любов. В Кевин Тилда Суинтън (майката) успява да се идентифицира със (и разбере) сина си, тъй като осъзнава, че неговата жестокост е наследена и реципрочна на нейната, изразяваща се в това, че никога не е искала деца. Момчето усеща и отреагира на това нежелание още от невръстна възраст, което изиграва ключова роля в култивацията на неговото патологично самосъзнание. Никога… пък ни дава възможност да наблюдаваме един модус на съпричастност, който не е детерминиран от биологическа или семейна гледна точка, а е заложен в неизкоренимата способност на човек да съ-чувства и обича.

Хоакин Финикс влиза брилянтно в ролята на Джоу, който до края на филма остава потопен в мъглата на болезненото си минало.  За последното можем само да гадаем, тъй като Рамзи редуцира сцените, посветени непосредствено на произхода му, до пристъпите и виденията на безсмислено насилие и смърт, които спорадично обсебват него и екрана. Зрителят все пак може да навърже асоциативно общата хипотеза, че неуравновесеният протагонист е бивш войник, страдащ от посттравматичен стрес, който освен всичко останало, е бил малтретиран като малък и от баща си. В настоящия момент, обаче той се подвизава като садистичен наемник, на когото е възложена нелеката задача да върне у дома Нина, отвлечената дъщеря на американски сенатор.

Момичето се намира в публичен дом за малолетни, където в последствие се разбира, че е попаднала заради най-добрия приятел на баща си - губернаторът на неназования щат, в който се намират. На хартия сюжетът изглежда като евтина рецепта за още един безвкусен холивудски трилър, но както споделят Рамзи и Финикс, по време на снимките е било положено осъзнато и последователно усилие да се заобикаля всяко клише. Резултатът е повече от впечатляващ, тъй като режисьорката успява да прокара една особено чувствена и нежна нишка през игленото ухо на иначе бруталното насилие, което пък камерата от своя страна се опитва всячески да избегне. Рамзи пристъпва крайно аскетично и обрано към задачата да пресъздаде екшън сцените от едноименния роман на Джонатан Еймс, който тя адаптира. Ирландката успява да снеме баналната бляскава обвивка, в която често пъти е пакетирано, промотирано и продавано насилието, което прожектираме (и може би проектираме) на големия екран.

По това филмът напомня малко на Драйв на Николас Виндинг Рефн, който е прекарал немалка част от своята кариера в опити да демитологизира жестокостта, измествайки фокуса върху едно естетизирано натуралистично преработване на нейния основен продукт - смъртта. Така при Рамзи, например, една престрелка завършва точно с два изстрела, след което екшънът, засрамен от собствената си безсъдържателност, отстъпва място на дълга и болезнено красива сцена. Джоу ляга до един от мъжете, които е прострелял в корема. По всяка вероятност това е човекът, който преди броени минути е застрелял майка му в леглото й. По парадоксален начин двамата, като че ли споделят една съдба - да служат и да умрат. В един глас започват да тананикат някаква абсурдно извираща от радиото песен. Умиращият хваща ръката на убиеца си като стар любовник точно преди да издъхне. Именно сцени като тази онагледяват (не)възможността на състраданието да устои на самотата, болката и смъртта.

Горепосочената идея добива осезаема пълнота и завършеност във взаимоотношенията на Джоу и Нина. Поне на концептуално ниво Рамзи успява да “сроди” тези непознати, там където животът им се събира в една неуловима точка. Огледално на ситуацията в Кевин тук става въпрос за връзката баща-дъщеря, чието пълнокръвие е основано на радикалния опит, който и двамата притежават и споделят, а не на една задължаваща ги с нещо биологическа приемственост. Това е свободното припознаване и откриване на другия в теб самия - единственият реквизит необходим на истинското състрадание.