Филми / Автори
Ян Шванкмайер

НАСЕКОМИ


от
на г.

НАСЕКОМИ

Сюрреализмът не е мъртъв. Това бе лозунгът на кампанията за набиране на средства за новия и последен филм на култовия чешки режисьор Ян Шванкмайер, още познат като алхимикът на киното. Изправен пред вцепеняващата липса на интерес от страна на филмовата индустрия в родната му страна, а сигурно и в чужбина, той бе принуден да се обърне директно към зрителя (потребителя) в търсене на финансова подкрепа. Това, разбира се, би било невъзможно в миналото, в Източния блок, където творчеството на Шванкмайер, под формата на стилизирани притчи и приказки с анимирани кукли и глина, е нападало и подкопавало всичко “соц” и всичко "реално" десетилетия наред. Няма никакво значение, че въпросният подриващ процес е протичал, по всяка вероятност, главно на субтилно ниво в ума и погледа на обикновения зрител, защото за този еклектичен дисидент истинското бойно поле винаги е било подсъзнанието. В наши дни обаче режисьорът като че ли е бил изправен пред въпроса дали има място за и интерес към неговите психоаналитични провокации. Съвременните западни, либерални демокрации са все пак системи, които умело преобразяват и интегрират в своята необятна идеологична рамка всяка критика, която би могла да представлява заплаха за тях. Обезвреждат всички форми на съпротива и рационализират всяко противоречие. (Един добър пример наскоро беше самоунищожилата се по време на аукцион картина на Банкси, която именно по силата на анархистичния жест на своя автор впоследствие вдигна двойно цената си).

Именно в този контекст едно от най-ирационалните и авангардни течения в историята на изкуството, сюрреализмът, изведнъж се оказва поредният ефимерен продукт на нашата велика европейска култура, който всеки опитен алхимик/капиталист може да превърне в “злато” - тениски, плакати и чаши (по всяка вероятност с картини на Дали щамповани по тях). До каква степен тогава режисьор като Шванкмайер е конвертируем и асимилируем от маркетингова гледна точка? Трудностите около откриването на институционална подкрепа от страна на филмовата индустрия дават, на пръв поглед, ясен отговор. Шванкмайер все пак никога не е бил “лесен” режисьор. Еклектичният му стил смесва анимирани предмети, кукли и живи актьори и на хартия може би звучи крайно атрактивно, но темите, които той безкомпромисно разглежда и третира като инфектирани рани нерядко могат да отблъскват. Кошмари заливат екрана, всеки път когато Шванкмайер се захване да изследва въпроси като детството (“Алиса”) и секса (“Конспиратори на сладострастието”). Това са кръвожадните обитатели на подводния свят на нашето съзнание, което той вечно сондира. Никога не знаеш кой предмет от обезпокоителния фон ще се съживи неочаквано пред очите ти, деформиран и зловещ, готов да се изкопчи веднъж завинаги от мъртвата материя, от която е изплувал. Това са често трупове и кости, препарирани зверове и откъснати езици, картини и кукли, които само за миг са в състояние да превземат на абордаж сюжета и екрана. В този смисъл неодушевеното е главният герой във всеки филм на Шванкмайер. То е сляпото желание на хаоса, който е космосът и светът, да се манифестира, за да ни (о)смири и усъмни в “естествения ред” на нещата. И наистина, няма нищо по-отрезвяващо от това да се изправиш лице в лице с тези въплъщения на абсурда, който ни заобикаля.

Шванкмайер съвсем спокойно може да си позволи да разиграва вариации върху мотива за човешката немощ (било то интелектуална или екзистенциална), защото е един от многото преживели безумието на социализма - режим, който ясно демонстрира колко смъртоносен може да бъде един свят, изграден по наш образ и подобие. Затова и песимизмът му е почти непреодолим, а за някой може и да е непоносим или просто циничен. Но светлината, която мракът не обзема в случая, е възможността ни да се докоснем до хаоса и неговите ирационални потоци, които непрестанно кръстосват космоса и подсъзнанието ни. В нейния блясък човек е призван да бъде откривател на невидими и непознаваеми светове, които никога няма да покори или разбере.

И така от всичко казано дотук излиза, че Шванкмайер е безкомпромисен и радикален режисьор, който или е твърде неудобен, или твърде горчив и своеобразен, че да открие официален спонсор за последния си творчески залог. Ако с това обаче се изчерпваше истината, нямаше да видим “Насекоми” - филм, който той се опитва да заснеме от 1970 г. насам, когато сценарият бива “автоматично записан” по метода на Андре Бретон. Факт е, че след като Шванкмайер представя своя проект в сайта Indiegogo, той успява да събере едва за една седмица нужните средства (в случая триста хиляди долара). Освен това в набирането на финансова подкрепа се включват и хора, които играят немалка роля в рамките на т.н. “мейнстрийм” ( Гийермо дел Торо е може би най-очевидният пример). Излиза, че марката “Шванкмайер” въобще не е толкова чужда на потребителя, който с радост я открива на рафта в любимия си супермаркет - Интернет. Той дори не е първият сюрреалист, който може да се похвали с подобен успех. Чилиецът Алехандро Ходоровски успя да събере по същия начин седемстотин хиляди долара, за да финансира “Поезия без край”, като в момента набира средства и за следващия си проект - “Психомагия, изкуство, което лекува”. С други думи успехът на Шванкмайер не е безпрецедентен, а по-скоро симптоматичен за новите начини, по които можем да очакваме маргинализирани автори да търсят подкрепа и възможности да реализират идеите си. Немалко вълнение и надежди са вложени в тази децентрализирана система, която заобикаля големи компании и филмови студия, за да установи директна връзка със зрителя. Въпреки всички шансове, които сайтове като Indiegogo и Kickstarter предлагат, не трябва да се забравя урокът на чешкия режисьор, че всичко човешко все пак носи своите опасности. Всеки запознат с подобни платформи знае, че не е достатъчно да се казваш Шванкмайер, за да получиш триста хиляди долара. Трябва да третираш името си като марка, а себе си - като бизнесмен. Вече си продукт, който се бори за вниманието на една нетърпелива публика, която очаква да бъде прелъстена. Въпросът е: “Какво си готов да направиш или дадеш, за да възбудиш малко повече интерес, да спечелиш малко повече пари?” Още на страницата на проекта става ясно, например, че за 25 долара може да получиш филма, за 500 оригинална литография на режисьора, а пък за десет хиляди можеш да бъдеш включен в списъка с продуценти и името ти да седи гордо в IMDb. Освен това има цяла гама от продукти, които са били предлагани, докато набирането на средства е привличало публичния интерес. Ако “Насекоми” беше филм на Дисни или летен блокбъстър, въпросните играчки и плакати с лекота щяха да се озоват в някой супермаркет или в детския магазин на семейство Адамс.

Разбира се, всичко това не би трябвало да има значение, ако крайният продукт си заслужава и наистина получим поредният впечатляващ филм на Шванкмайер. За съжаление, не е никак ясно дали в процеса на създаването му проектът не се е превърнал в нещо много повече, но и в нещо много по-малко. “Насекоми” е толкова филм на Шванкмайер, колкото и филм за него и неговия подход, за неговата запазена марка. Може да се каже, че същият е разделен на две части, които са напълно преплетени една в друга и взаимно се допълват и спъват. В рамките на едната тече историята на някаква малка театрална трупа, която подготвя “Из живота на насекомите” на братя Чапек, а в другата Шванкмайер насочва камерата към себе си, за да демистифицира завладяващите похвати на един аниматор и режисьор. Сами по себе си двата дяла са крайно интересни, но заедно са почти несъвместими. Документалният подход, който накъсва ритъма на филма, заменя безпокойството с любопитство и превръща алхимията на Шванкмайер в точна наука, или с други думи - обяснява вица, докато ти го разказва. В последствие претенцията за ирационалност, автоматизъм и случайност започва да изглежда абсурдна. Цялото занятие прилича по-скоро на някакъв своеобразен майсторски клас, въпреки че не е ясно точно по какво - анимация, режисура, психоанализа или може би актьорско майсторство (защото Шванкмайер решава да посвети част от “Насекоми” на метода на Станиславски). В определени моменти той играе толкова буквално с идеите на други автори, че трудно може да се говори за някакъв личен творчески принос. Това може би щеше да е поносимо или поне по-незабележимо, ако Шванкмайер не настояваше да извежда на преден план всеки писател и режисьор, от който е бил повлиян. Освен пиесата на братята Чапек, след последния кадър "авторът" разкрива, че части от диалога му са от “Крал Лир”, а пък в Indiegogo настоява да сме наясно, че целият проект е посветен малко или много на Кафка, но пък във филма Станиславски се появява повече, а психоаналитичните клишета, които се подвизават в историята, са достатъчно да усетим и напоително призрачното присъствие на Фройд.

И така, в крайна сметка, “Насекоми” прилича повече на разпродажба отколкото на синефилско пиршество. На продан е цялата кариера на чешкия режисьор - всичките му идеи, уникалният му подход, техническите му познания и любимите му автори. Поразително е как той съумява с един самоубийствен жест да обезсмисли цялото си творчество, а публичната дисекция, на която го подлага, ни приближава повече до урока по анатомия на Рембранд, отколкото до човека с бомбето на Магрит (един от любимите художници на Шванкмайер). И все пак е трудно да се отрече, че има нещо гениално в това последният ти филм да е бомбата, с която ще детонираш кариерата си, защото изведнъж се ражда един непреодолим парадокс. В момента, в който започне “разпродажбата”, продуктът ти губи истинската си стойност, ексклузивния си характер и тайнствен престиж. В този смисъл сюрреализмът наистина не е мъртъв. Той просто е обявил фалит. Това е невъзможната форма на неговата съпротива. Един живот, който продължава и след пазара.