Филми / Автори
КРИСТИЯН МУНДЖИУ

МАТУРА


от
на г.

МАТУРА

Кристиян Мунджиу не обича да реже и е казвал, че сме принудени да изживеем всичките моменти от живота си, дори и маловажните, защото не ние определяме кое е маловажно. Така в киното на румънеца живото се ражда от мъртвите тъкани на ежедневието, в което обикновени хора обсъждат обикновени неща, докато животът преминава покрай тях. Но забележителното е, че въпреки леснотата, с която това наблюдение може да бъде интерпретирано като социална критика, в „4 месеца, 3 седмици и 2 дни“ отчаянието не е ограничено в рамките на режима, а по-скоро режимът е само една възможна проекция на отчаянието, което тръгва от отношенията между хората.

Прескачайки във времето към неидентифицируемото настояще, „Матура“ би трябвало да задълбочи този процес, но вместо това посоката странно се обръща – макар да липсват декорите от края на 80-те и преднамерената дистанция към миналото, филмът играе на сигурно върху всички пост-соц клишета, които по-скоро затвърждават травмата, отколкото да я преодоляват. И причината не е нито в историята, нито в някой компонент от изпълнението й, а в това, че Мунджиу е рязал точно там, където мъртвото иска да се появи, за да придаде на филма нещо повече от етикета на своите популярни продуценти, иначе братя Дарден.

Вярно е, че в чертите на Ромео (Адриан Цициен) могат да се открият много повече констатации, отколкото обвинения. В зависимост от гледната точка той е и грижовен баща, но и човек, който налага собствените си нереализирани мечти върху бъдещето на дъщеря си; лесно е да се каже, че е корумпиран, но страдателното причастие идва да покаже, че нещо го корумпира, и изглежда, че той няма какво да направи, освен да се подчини на правилата на играта. Само че в цялата тази игра на палач и жертва, битието подчинява съзнанието и не разбираме нищо за самия човек. Превърнат в острие на изводите, до които Мунджиу иска да стигнем, Ромео е обезчовечен, в отношението към него не си личи емпатията на режисьора, а единствено желанието му да го ползва като инструмент за всичко, което е целял да каже по пределно ясен начин.

Драматургичната корпулентност е задушила „Матура“ в твърде много структура – така паралелните линии на отношенията на Ромео с всеки един друг герой бързат да напомнят за себе си, като в каталог от ежедневни проблеми, разписани по конспект – разпадащият се брак с депресираната съпруга е точно толкова клиширан образ, колкото и сложната тийнейджърка с проблемния приятел, младата любовница-самотна майка или старият приятел, с когото взаимно си правят услуги, щом се наложи.

Показателно е, че когато филмът приключва по един иначе умело отворен начин, който трябва да убеди, че тази история може да продължи вечно и възелът само ще се завързва, а не обратното, това не стои убедително на общия фон. Сякаш Мунджиу е извършил нещо рязко спрямо подозрително подредения тон на филма – в него има много ясно забележими завръзка и кулминация, а действията на всички са толкова добре привързани едно към друго, че моментите на анонимно зло, наблюдаващо отвън (в стила на „Скришна игра“ на Ханеке), стоят непривично.

Най-добре горното си проличава в неестествените диалози. В история за герои на възраст от 5 до 85 години всички общо взето говорят еднакво: обсъждат само онова, което е важно на Мунджиу, за да продължава филмът му по-нататък към заявената позиция. Децата питат какво биха направили възрастните, все едно питат точно това всеки ден, а старите хора изглеждат по-малко дементирали от по-младите. Именно тази амбиция за грандиозно описване на целия румънски микрокосмос поставя „Матура“ в неловката ситуация да обсъжда много интересни теми, но да не стига до края им. Така темата за порастването и особената роля на родителя, който вреди на детето си, докато се опитва да му помогне (а може би му помага от порочни мотиви?), остава на заден план, макар че настояването върху нея би направило един по-пълноценен материал.

В крайна сметка не може да не гледаме на филмите и като стъпки от една по-обща пътека, в която влизат и досегашната кариера на режисьора, както и всичко друго наоколо. В този смисъл откровеността и безкомпромисните твърдения в „Матура“ щяха да са идеално начало на една бивша нова вълна, но сега по-скоро повтарят вече многократно споделени истини – за човека, пленен от обстоятелствата, за анонимното ежедневно мачкане, че дори и за „румънския модел“, представен през кафкианските прокурори с техните зле завързани вратовръзки. През 2016 г. такъв филм може да казва само две неща: признание, че никога нищо няма да се оправи (тогава критичният му потенциал губи силата си и прилича повече на мрънкане), или опит да се „кешира“ върху драмата на ежедневието. Ежедневие в „Матура“ обаче няма.