Филми / Автори
Асгар Фархади

КИНОМАНИЯ 2018: ВСИЧКИ ЗНАЯТ


от
на г.

КИНОМАНИЯ 2018: ВСИЧКИ ЗНАЯТ

Подходът на Асгар Фархади прилича на опасното любопитство на героя на Дейвид Хемингс от „Фотоувеличение“ на Антониони. Дори от най-беззъбата ситуация Фархади може да извади огромни количества съмнение, които да накарат зрителя да не вярва нито на подхвърлените му фалшиви следи, нито на заявеното отношение от самия режисьор, нито на собствената си преценка, която последователно го лъже. Като книга-игра, само че финалът ѝ е в задънена улица.

В центъра на „Всички знаят“ е едно отвличане. Но постоянното отдалечаване от този център чрез паралелните семейни и лични истории, които го съпровождават, успява да релативизира дори абсолютното зло на отвличането. В различни части от филма престъплението може да се тълкува или като метафора за напрегнатите отношения между героите, или дори за заслужено наказание за липсата на помирение. Преди всичко обаче отвличането се превръща във второстепенен детайл – нещо, което може да се види както от разгръщането на други по-интересни сюжетни линии, така и от съзнателното потъпкване на целия съспенс от страна на Фархади чрез един финален акт на банализиране и съсипване на очакванията за мистериозен край на мистериозната история.

А съспенс има много. В това отношение „Всички знаят“ силно наподобява големия пробив на Фархади – „Историята на Ели“, където също внезапната липса на един от персонажите отвори сценарна пролука за детайлната психологическа игра между онези, които остават. Призмата на обичайния трилър е преобърната, като погледът е изместен от жертвата и запратен изцяло върху истинските жертви. Не е случайно, че Фархади се нуждае от дълго въведение, през което „перфектният“ тандем Крус-Бардем потъва в инстаграм кадри, излезли като от реклама. Мярката за нелепост на южняшкия хедонизъм може да се измери по увяхналия мачизъм на Бардем при срещата му със сълзите на Крус.

В хода на филма параноята се намества като все по-осезаема мотивация на героите и за целта режисьорът използва абсолютно всяка възможност да я усили. Той ни дава улики да подозираме последователно всеки един от тях, разкривайки напълно умишлено определени факти, докато други остават тайна. Собственият ни инквизиционен инстинкт е тестван: той е точно толкова силен, колкото на членовете на щастливото испанско семейство: лекотата, с която всеки може да създаде опозорителна история за някой друг въз основа на години злопаметност и лицемерие, е страховита. Дори може да се отиде една крачка напред – историите на недоверие са като самосбъдващо се пророчество, защото в момента, в който бъдат изказани, те срещат чуждото доверие повече, отколкото която и да било невинност.

Макар да е очевидно от самото начало, че „Всички знаят“ не е whodunit трилър (навярно заглавието има общо), начинът, по който Фархади отрича конвенциите на този жанр, е безкомпромисен, особено след като толкова успешно е имитирал, че ги следва. Парите за откупа, които успяват да скарат всички, накрая просто се появяват в чанта, дори не ги и виждаме. Великият заговор за отвличането се оказва нещо много по-елементарно, а казионните сигнали, като например видеозаписът от сватбата, се оказват напълно безполезни и поставени само за заблуда. Човешките отношения обаче са безвъзвратно променени – и тук отново Бардем олицетворява най-добре посланието на филма. След като в рамките на два часа е изживял цялата палитра от емоции – от страх до съвест и от гняв до силна любов, онова, което единствено му остава, е да изпита унеса на спокойствието. Онова спокойствие от странната свобода, която човек получава, след като е научил нещо важно за себе си, дори и на цената на целия му досегашен живот.

Единственото, за което може да се съжалява, е, че филмът е направен твърде добре, но по правилата на играта. Загадката се създава и разплита в равно темпо, със старанието, с което служителите в зоопарка хранят животните с малки дози храна, така че да поддържат техния глад. Психологическите профили са приспособени към очакванията на историята, а не обратното. Мелодрамата е темперирана, кадрите – достатъчно витални за Испания, но все пак клаустрофобични като във филм на Фархади. Това, разбира се, не отнема от майсторството му, нито пък значи, че „Всички знаят“ е лесен филм, нито обезценява пълната липса на скука в рамките на близо два часа и половина. Прекалено занаятчийският му характер обаче го поставя далеч от висшия пилотаж, с който борави – въпросите за силата на времето и почти невидимата промяна в човешките отношения като резултат от едно-единствено задвижване на часовника.