Филми / Автори
Вернер Херцог

КИНОМАНИЯ 2016: КРАЛИЦАТА НА ПУСТИНЯТА


от
на г.

КИНОМАНИЯ 2016: КРАЛИЦАТА НА ПУСТИНЯТА

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Има нещо в образа на Гертруд Бел, което е едновременно кинегенично и неудобно. От една страна, още резюмето й звучи вълнуващо и филмово – английска пътешественичка, писателка, археолог, картограф и дипломат, която в края на XIX в. и началото на XX в. броди из Западна Азия, щателно описва находките си, били те археологически, географски или философски, и се среща с някои от най-властните типове в арабския свят по това време. Лесният път би бил от този самобитен и приключенски образ да се вземе само най-филмовото и да се вмъкне например в красива и трагична любовна история на фона на непознати пейзажи и драматична музика, както прави, да речем, “Да напуснеш Африка” с иначе прекрасната в поетичността и неправолинейността си книга на Карен Бликсен.

Подобен подход е вървежен и смилаем, но в елементарността си затрива тъкмо поезията и непредсказуемостта, и така, както много биографии, показва нечии интересен живот, но не казва нищо ново за живота, който рядко е линеен като разказ.

Вернер Херцог, който неколкократно е показвал, че се интересува повече от разклоненията на живота, отколкото от линейността на разказа, и често е критикуван именно заради разхвърляното си разказване (включително за този филм), тук е точно в свои води. Още в първата половина на “Кралицата на пустинята”, когато любовната линия с Хенри е внезапно и безследно прекършена, Херцог дава заявката, че неговата трактовка на Гертруд Бел ще върви по неудобния път – ще прави множество нечакани отклонения, ще зарязва безцеремонно започнатото, ще бъде възможно най-вярна не на изкуството, а на естеството, и ще изобрази този живот в цялата му сложност, широта и автентична непредвидимост, както подхожда и една друга биография, която гледах скоро.

Кралицата на пустинята” може да послужи като поредна причина да се замислим как традиционните наративи всъщност спазват традиционните физични принципи на каузалност – всяка артикулация е причина за някое следствие, което ще се случи нататък в разказа; траекторията на историята, също като тази на частиците в традиционната физика, може да се предвиди по моментните им характеристики – които във филмовия език отговарят на музика, жестове, визуални емфази… Киното на Херцог обаче следва много повече шашавите квантови принципи на всевъзможност и неговата тъкан е онова, което се случва без видима причина и без предвидимо следствие. Музиката не насочва емоционално, репликите не обслужват видима цел, персонажите остават неясни дори за себе си, пейзажите са неочаквани като река насред пустиня, реалността е необозрима и необяснима като вселена.

Това всъщност не е запазена територия за Вернер Херцог. Хармъни Корийн и Дзя Джанкъ например са други двама от творците, които са ме замисляли за философското несъответствие между изкуство и реалност и които се опитват да освободят произведенията си от идеята за разказвателна каузалност и да представят по-сложна и близка до физичния свят картина на необхватни в множеството си вероятности. В техните филми се леят неангажирани късове и наративът изглежда неизпипан и хаотичен и често е трудно гледаем, но всъщност е просто ненасочен и освободен от идеята за последователност и подредба. Така че защитата ми към Вернер Херцог, чийто филм впрочем си връща само два от трийсет и шестте милиона бюджет, е субективна, да, но и физична.

Единствененото ми недоволство е насочено към единственото, което повечето критични отзиви одобряват в този филм – играта. Никол Кидман е както винаги приятна за окото, но твърде познатите характерни нейни мимики отдалечават образа на Гертруд Бел от уникалността му, а също така от мъжествеността, която много нейни съвременници отбелязват като съществена нейна черта, и го лишават от сложността, дълбочината и разнопосочността, която е постигната в разказа и която явно плаши голяма част от публиката.