ВЕНЕЦИЯ 2018: ТВОРБА БЕЗ АВТОР


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2018: ТВОРБА БЕЗ АВТОР

Впечатлена преди десетина години от „Животът на другите” („Оскар” за най-добър чуждестранен филм 2007), очаквах с трепет новия филм на германеца Флориан Хенкел фон Донерсмарк „Творба без автор” в конкурса на Венеция. Неговата прекалена дължина ме безпокоеше, но тричасовото му времетраене ме прикова и не усетих как времето отлетя.

А времето е важно действащо лице в тази творба, чието заглавие би могло да се преведе и като „Никога не гледай встрани”. Тя обхваща три епохи (1937-1966) от историята на Германия, базира се на реални събития от живота на големия художник Герхард Рихтер -  роден при нацизма, формирал се при соцреализма и избягал отвъд Стената, за да се утвърди в капитализма. Всичко е през погледа на детето, младежа, мъжа Курт (Том Шилинг). „Никога не гледай встрани - това, което е истинско, е хубаво”. Така лелята насърчава своя племенник през 1937 г, когато посещават заедно изложбата на „деградиралите” художници (Кандински е между тях) в Дрезден.  Красотата е присъща на истината, каквато и да е тя - подготвя прологът на филма и въвежда изкуството, което ще бъде червената нишка на разказа. Междувременно нацистите преследват всяко поведение „извън нормите”. Лелята, чието психическо равновесие не издържа на неизбежния ужас, става една от жертвите на генетичните експерименти. Детето расте близо до Дрезден, талантът му към рисуването се избистря, Третият райх пада и младежът е вече студент, формиран и подтискан от социалистическия реализъм - в Академията и извън нея. Режисьорът обиграва и се подиграва с някои от неговите атрибути - сърпа и чука са задължителни елементи в платната на бъдещите художници, надсмиващи се над тях, но принудени да ги рисуват.

В живота на студента влиза Елизабет (Паула Бeeр), а заедно с нея и темата за любовта. Тяхната връзка устоява на времето, но най-вече на отказа на баща й да приеме този брак. Дъщерята застава изцяло зад съпруга си. Ели (както я нарича Курт, за да я разграничи от леля си Елизабет, по която тъгува) е вече еманципирана и израснала немска жена, която при режима на Хитлер  е служила само за разплод.

Над всички доминира бащата – професор гинеколог (блестящият Себастиян Кох), за когото Курт не знае, че е е пряко виновен за травма от собственото му детство. Верноподанник на нацизма и СС, лекарят успява да укрие миналото си и да се нагоди към новия социалистически режим, дори оцелява и в Западна Германия. Човек с много маски -  коварен, безскрупулен, страхлив, безмилостен. Трудно е са намери толкова презрян и мразен от публиката герой, както и друг актьор, способен да съчетае в себе си най-лошото - от крайния конформизъм до опортюнизма. Кох преценява всеки момент и всяко изражение, премерва всяка дума, за да създаде поразителен и монументален образ. Професорът е моралното наследство на нацията и нейната историческа отговорност.

Смазан от каноните на соцреализма, Курт търси артистичната си идентичност в „капиталистическия” Дюселдорф, център на авангардното изкуство, където утвърждаването също не е обсипано с рози. След непосилен труд и неуспешни опити намира своята истина във фотографията. Репродуцирана върху платното, тя става още по-реална и конкретна. Започнал с изложбата на „деградиралите художници”, филмът завършва с персоналната изложба на Курт, която увенчава усилията му, както и призанието на присъстващия критик пред една от картините, че „за пръв път в историята на новото изкуство имаме творба без автор”. Най-после той намира себе си.

Разказвателните нива в този амбициозен и превлекателен филм са на различни пластове. Донерсмарк успява да сблъска, сравни и развие толкова теми и елементи красиво и достъпно, без да натежава и отегчава. Изключителна е операторската работа, монтажа, музиката. Поезия, красота и омая лъхат от всеки кадър. Историята на една нация е обрисувана през изкуството и любовта, надхвърлили семейни конфликти, лични болки и незаличими престъпления.

Странно ми е, че критиката подцени филма, а и журито не му обърна внимание. Но той си отиде от Венеция със „Златното Лъвче”- награда, извън официалните, която прави чест на тези, които му я присъдиха. Представители на училищата от цяла Италия я мотивираха: „Тази силна фреска на идеологии, които не си задават въпроси, подчертава най-интимната същност на изкуството като инструмент на свобода и истина. Любовта обхваща всяка нота от тази симфония, която се надига от руините на прекършения век, за да стигне до душите на съвременната публика.” Наистина „Творба без автор”, може би най-личният филм на Донерсмарк цели право в сърцето.