Фестивали
Майк Лий

ВЕНЕЦИЯ 2018: ПЕТЕРЛО НА МАЙК ЛИЙ


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2018: ПЕТЕРЛО НА МАЙК ЛИЙ

Още помня възторга си от „Вера Дрейк”, който получи „Златен Лъв” през 2004 г. Вероятно и затова ми горчи разочарованието от „Петерло”, особено след брилянтния „Г-н Търнър”. Защо точно техният режисьор Майк Лий и защо точно сега се заема с историческо събитие, важно за Англия, но малко познато извън нея?

Този 75-годишен ветеран, обрал толкова награди, за пръв път се пробва в историческия жанр, който определено не е неговият. Може би грешката тръгва, че е дръзнал да напише и сценария.

Манчестър, 16 август 1819 г. Миролюбивата и демократична манифестация на „Питърс Фийлд” на около 60 хиляди души, които мечтаят за нова изборна реформа, право на гласуване, намаляване цените на житото и хляба, се превръща в клане по решение на местните съдии, заповядали на Националната коннна гвардия да действа с всички средства. 15 жертви и стотици ранени, между които жени и деца, остават на площада - бойно поле. Демокрацията е жестоко смазана. Присъстващите потресени журналисти решават да оприличат клането с битката при Ватерло няколко години преди това и наричат събитието „Петерло”, с което име остава в историята. Оттук тръгва и създаването на вестник „Гардиън”. За да няма никакво съмнение в оприличаването, Лий започва филма си от Ватерло, където един от героите оцелява. Същият обаче е убит на Петерло, за да се затвори твърде предвидимо рамката на творбата.

Майк Лий, попаднал в несвойствена му територия, също като героите се бори да не пропусне представянето на всички социални групи -отгоре до долу, в своята фреска: отива в Лондон, за да се подиграе с лудия регент и неговата куртизанка; надниква в Парламента с първия министър; изпраща генерал от Ватерло точно по време на Петерло на хиподрума, за да не пропусне конно състезание; наднича из пощите, чиито служители отварят чужди писма; затваря съдиите в пространство, за да спорят дълго преди да вземат фаталното решение; намесва шпиони; влиза в дома на отрудена домакиня, която държи дрипаво дете; разхожда се из текстилната фарбика, за да противопостави богатите собственици на гладните работници; присъства на среща на женско общество за социални реформи. Най-вече набляга на различните възгледи на ораторите. Главният от тях - реформистът Хенри Хънт например е непоносим и със слаб опит. Всичко се губи в безкрайно дълги диалози, еднакво неразбираеми както за героите от по-ниските съсловия, така и за зрителя. Кадрите са статични, няма почти никакво движение на камерата. Амбицията на режисьора е да покаже най-вече станалото преди клането. От тази така структурирана хоралност пострадва ритъмът на филма, той е разтеглив и тежък.

 Майк Лий се препъва в същите грешки на героите си, които заклеймява - реторична педантичност, желание дълго и много да обяснява, да взема прибързани решения. Използваните ирония и гротеска за бедни и богати, обосновани или не, му изиграват лоша шега. Те често са фалшиви и извън контекста.  Има очевидно усилие за точна възстановка на събитията чрез сценография и костюми. Операторът играе на контраста между полусенките на интериорите и меката външна светлина, има и живописни композиции. Масовите сцени не са заснети добре. Самият им мизансцен е слабата страна на режисьора, а на тях уж би трабвало да се гради филмът. Самото клане е сякаш между другото за него. Очевидно хоралните филми не се удават на Майк Лий. Той е майстор на индивидуалните портрети и не случайно „Вера Дрейк” и „Г-н Търнър” са собствени имена. Тук отделната личност се губи в колективността на масата, от което никой не печели.

В този дидактичен и схематичен урок по история верните неща са казани по сбъркан начин. Голяма част от времето отива за точната възстановка. Какъв смисъл имаше да се разказва педантично историята в два часа, след като кулминацията на хаотичното клане е в последните 30 минути?

Майк Лий не е на висотата на предишните си филми, което разочарова  както критиката, така и почитателите му.