ВЕНЕЦИЯ 2018: ИЗГРЯ ЗВЕЗДА


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2018: ИЗГРЯ ЗВЕЗДА

Nubifragio, казва в телефона си момичето, с което излизаме от зала Пала Биенале –красива италианска дума за “порой” (букв. “облакокрушение”), съставена по модела на naufragio (корабокрушение). Тя обяснява до голяма степен защо всички изгледахме филма до края – заради двата часа библейски дъжд – и ми донесе единственото трайно въодушевление, свързано с него. A Star Is Born, в който Брадли Купър дебютира като режисьор, а Лейди Гага – като актриса, е един от първите филми на тазгодишната Мостра (премиерата му беше извън конкурса), приет радушно от критиката. Защо чак толкова – не смея да гадая.

Историята е четвърти римейк по наградения с Оскар сценарий на Робърт Карсън: от първите три (от 1937, 1954 и 1976 г.) вероятно най-познат е последният – с Барбра Стрейзънд и Крис Кристофърсън в ролите на изгряващата и на залязващата музикална звезда, които се засичат насред шеметните си траектории и се влюбват. Сюжетът е адаптиран от самия Купър (който тук не само играе, но и пее убедително) и вероятно ще бъде пригаждан още не веднъж и два пъти в следващи десетилетия със съответните им реалности.

Началото е решително, сръчно. Въвежда Джак и Али с минимум щрихи: него с хапчета, алкохол, жици и тълпи от Коачела, нея – със сдърпване по телефона в една тоалетна и влачене на торба с боклук. (Принцът и Пепеляшка, ако не се сещате; а също и Пигмалион и Галатея – явно е още рано за истории, в които жената прави мъжа.) Без да губи време, филмът ги събира на едно място: бар, в който Джак бяга от нежеланото прибиране вкъщи, а Али – в алтернативен свят на пеещи травестити. Това е и единственият момент, в който се чете някаква автоирония – облечена като своите приятели от бара, Лейди Гага едва се различава от тях.

На вида на нейната героиня е посветен голям дял от патоса на “Изгря звезда”: тя е с “твърде голям нос, за да успее” и е “грозна” за шоубизнеса, нищо че има могъщ глас и насъбрано чувство. Само дето тази линия стои намислено по две причини: а) изпълнителката на ролята е хубаво момиче, което – видяно без вечните си грим и ексцентричност – само печели от своята нормалност; б) изпълнителката е Лейди Гага, която не може да си преброи Грамитата, концертите и медийните участия, тоест живото отрицание на принципа, на чиято универсалност разчита интригата...

Срещата на Джак и Али е направена да изглежда неизбежна и спонтанното привличане помежду им отначало е убедително. Разговорът им на бордюра пред някакъв шарен денонощен супер с лекота стига до висока точка именно защото не спазва правилата на евтината филмова романтика... За малко изглежда сякаш “Изгря звезда” ще се нареди до “Да прекосиш линията” и “Краят на омагьосания кръг” с дивашката химия между музикантите на екрана. Но още към средата филмът губи ритъм и оригиналност и тръгва на автопилот. И това се дължи както на предвидимия му сюжет, така и на диалозите, които се мъчат да са дълбоки, но не стигат далеч (човек трябва да има не само глас, но и нещо за казване с него – проповядват героите, – човек трябва да се бори за мечтите си...).

Като актриса Лейди Гага има моменти на автентичност, но често изглежда безизразна на фона на боравещия с далеч по-богат и нюансиран ресурс свой партньор. Като режисьор Брадли Купър се е справил чудесно с детайли като секса и смъртта – с деликатна формулировка, така че да се получат не пошли, а драматични. От друга страна обаче, почти всичко останало е взето без редакция от най-тънкия холивудски рецептурник със заготовки. Милата пъстра “гарнитура” от второстепенни герои, които ритмично се явяват, за да тикат нанякъде сюжета, включва: гордия, леко наивен баща на Али и строгия, скришно сантиментален брат на Джак; циничния мениджър на Али, който се мъчи да я вкара в шаблона, и чернокожия приятел на Джак с мъдрите думи и идеализма; тяхното общо куче, знак за общия им дом. Те всички са с плътността на декор.

“Изгря звезда” е филм с песни, които, парадоксално, не са нищо особено. Филм за любовта и за славата, който борави добре, поне в първата си половина, с инструментите на занаята, но явно е по-запознат със славата, отколкото с любовта, и не запазва правдоподобието до края (обидно плосък за възможностите на тези хора). Връзката между главните герои се държи като обречена, но защо – не става съвсем ясно. Те се събират, понеже са различни. Струва ми се, че тяхната различност изчезва внезапно от уравнението просто защото, ако се доразвие, няма как да доведе до обратите, ненужни на работещата любов, но нужни на работещия холивудски сценарий.