ВЕНЕЦИЯ 2017: ВИЛАТА


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2017: ВИЛАТА

„Вилата” е един от незаслужено пренебрегнатите откъм награди конкурсни филми на Венеция. Надеждите бяха основателни, но той не спечели нищо. Затова пък остана в много сърца, между които и моето.

Възрастен господин се строполясва докато се опитва да се добере до угарката в пепелника върху масата. От балкона на чудесната му вила се простира омайваща гледка към морето. С тези първи кадри е зададен тонът на филма: страдание и слисващ пейзаж. Курортното градче недалеч от Марсилия е пусто, не само защото е зима. Икономическата криза налага отпечатъка си. Старецът е от някогашните комунисти, отворил ресторант „на народни цени, за да могат да идват всички”. Един от синовете му (Жерар Мейлан) продължава тази кулинарна и идеологическа традиция. Останалите две деца пристигат от Париж след тежкия инсулт на бащата. Болестта е само претекст, който събира тримата отдалечили и отчуждили се герои, повод за равносметки, както и за истински обрати. Сестрата (Ариан Аскарид, съпруга в живота на режисьора) е театрална актриса в Париж, която от години не се връща във вилата поради трагедия, за която обвинява баща си. Въпреки това смята, че е неин дълг да присъства. Братът (Жан-Пиер Дарусен) е току-що уволнен интелектуалец - депресиран и саркастичен, на път да бъде изоставен от по- младата си с десетилетия годеница, негова бивша студентка.

Изплуват в тази семейна среща безгрижна младост, трагедии от миналото, несигурност в настоящето. Едни герои тръгват по пътища, които други не споделят, но всички за нещо съжаляват и гледат назад ако не с яд, то поне с тъга. Понапреднали с годините, тримата правят равносметка на собствените си истории и на Историята, смесват неразривно политика и любов, лични болки и колективни трагедии.

Гедигян постепенно въвлича и други герои, от различни поколения, чрез които проследява промяната на един идеал. Има все пак някаква гордост и достойство, които промените не могат да разрушат. Това е ясно за приятелите на бащата, възрастна двойка, които предпочитат да се оттеглят от света, в който вече не се побират. Играе се на настроения, на иронични сблъсъци, на погледи. Филмът говори с признателност за онези, които са воювали, но изгубили битката почтено.

Гедигян премисля всичко - от диалозите до кадрите, за да изгради героите си. Те спорят, движат се, ругаят се. Прехвърлили петдесетте, са наясно, че трябва да преразгледат доста неща, но са сковани и не знаят откъде да започнат, нито пък имат сила. Тогава влизат в действие други трима персонажи, различни помежду си, обладани от желание за кариера, леко цинични. Добиваме представа как Франция на Гедигян се променя през последните 40 години. Безспорно е, че режисьорът гледа на онзи период със смесица от нежност и реализъм. Той не спира дотук и допълва следващо поколение, за да се доближи още повече историята до наши дни: три деца мигранти, дошли с лодка, и те две момчета и едно момиче. Малките влизат в живота на тримата персонажи, намиращи се на кръстопът. Мигрантите са плъзгава тема, до която Гедигян се докосва деликатно.

Всички поколения се срещат във вилата - голяма и красива, но не разкошна. Построена от бащата и неговите приятели, с голяма тераса, тя е символ на гостоприемност, но и изпълнена с явно уловима носталгия. Там не се крещи, едни и същи предмети минават в различни години през ръцете на персонажи от различни възрасти. Рядкото слънце огрява стаите й. Върху нейните стени минават вчерашният свят и неговият залез, старостта и загубените илюзии.

Режисиран прецизно, филмът е изигран още по-добре. Актьорите на Гедигян го следват от десетилетия. Във филма има прекрасна сцена с покъртителна носталгична сантименталност, която нахлува в историята като гръм от ясно небе - откъс от “Ki Lo Sa, филм на режисьора от 1986 г. Във него героите са млади и безгрижни. Всички актьори са перфектно прилепнали към собствените си роли. Те са между влака, който все минава, но не спира, и морето. Ариан Аскарид е деликатна и грациозна.

„Вилата” е малък филм, но именно поради това топъл, деликатен, човешки, ненатрапчив, който успява да изтръгне някоя усмивка тук и там. Покорява естествеността, с която са преплетени истории, чувства, съжаления, огорчения, разочарования. Творба, каквато само французи могат да направят.