Фестивали
Дарън Аронофски

ВЕНЕЦИЯ 2017: МАЙКО!


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2017: МАЙКО!

След прожекцията за журналисти на конкурсния филм „Майко!” на Дарън Аронофски (”Кечистът” – „Златен Лъв”, 2008, „Черен лебед”) на кинофестивала във Венеция залата щеше да се срути от освирквания. Очакван с огромно нетърпение и любопитство, той шокира с безсилието си. Още със започването на снимките режисьорът интелигентно скрива каквато и да е предварителна информация за сюжета. Съпруг(Хавиер Бардем) и съпруга(Дженифър Лорънс) са изолирани в огромна изоставена къща сред гора. Той е поет и писател в криза, който напразно търси вдъхновение между страниците и брачните завивки. Тя въздиша между стаите, чиито пропукани стени отразяват и пропуканите отношения на двойката. Жената е безгранично предана и иска да превърне пострадалата от пожар къща в уютно семейно гнездо. Подредбата е направена с любов. Неочаквано пристига непознато семейство(Ед Харис и Мишел Пфайфър), което безскрупулно се намесва в интимността на двойката. Напрежението нараства, хаосът се задава. Подтискаща и уморителна ръчна камера се заковава върху тялото на Дженифър Лорънс, новата приятелка и муза на Аронофски, чието неподвижно лице остава такова и до края. Режисьорът е повече влюбен в жената, отколкото в персонажа. И той като героинята се губи в личните си чувства. Създава дълги общи планове, почти клаустрофобични. Следва Лорънс нявсякъде, гради историята върху нейното изражение на вечно дете. Взирайки се постоянно в безизразния облик на актрисата, Аронофски не позволява да се разбере какво наистина се случва извън нейните емоции. Нанизва епизоди с обяснения между героите. Работата върху изображението е минимална, максималната е върху звука. Зрителят се надява, че с излизането на натрапниците от сцената най-сетне ще се изясни какво става с основната двойка.

Втората половина на филма е още по-тягостна и объркана. Напрежението от първата част се превръща в маниеризъм, в желание да изненада с всяка следваща фонограма.
Кой чука на вратата на райската къща, превърнала се в ад– поклонници на писателя, които го вдъхновяват, но които са готови да го изядат? Няма покой за красавицата Муза и за мрачния творец. Дори несигурните стени пулсират, а понякога и дишат, камината се запалва сама. Постепенно домът се изпълва с непознати пресонажи, на ръба на парадокса и гротеската. Въртележката от гости разрушава атмосферата, често те напушва смях вместо да подскачаш от ужас: Музата открива, че е бременна още на другата сутрин, докато първите слънчеви лъчи се прокрадват от прозореца.

Творбата изглежда трилър, или може би филм на ужасите, който се омотава около себе си, без дори да знае накъде да тръгне и как да завърши. После се изпълва с алегории, които помитат. Става все по-дързък и настъпателен. Лорънс е подложена на изпитание и мъченичество- има раждане, изтръгване на сърце, канибализъм. Аронофски не крие, че имитира, и то лошо, „Бебето на Розмари” на Роман Полански. Навлиза се в ужасяващ и безкраен апокалипсис. Режисьорът се опитва да даде своя версия на Стария завет, щъка из универсални теми - жертвоприношение, всеотдайност, вдъхновение, фанатизъм. Намесва и геноцид, репресии, емигранти, религиозни напрежения, вампири, тероризъм. Гротесковият парад няма край. Оглушителните шумове/звуци се увеличават, думите стават крясъци и врява. Смееш се на елементарността. Домът  също се променя - преражда се заедно с приключенията на героите, после процъфтява, за да посърне накрая. Разрушава се, но и е обновен от приютени или нахлуващи лица. Сюжетът е циклов - писателят-Бог разрушава собственото си създание, за да започне отначало. Амбицията на егоиста, готов на всякаква крайност, за да преоткрие вдъхновението и поласкае собствените си почитатели - разрушителна орда от фенове, е кичозна. Няма нужда да се предъвква, че за да твориш, трябва да разрушиш.

Задължителната удивителна в заглавието е и отприщен вопъл към безсмислието и объркването на Дарън Аронофски, който съсипва онемелия зрител. Кому беше нужно седмият филм на американския режисьор да се мъдри в конкурса?