ТРОМСЬО 2019: КЛИМАКС


от
на г.

ТРОМСЬО 2019: КЛИМАКС

Започва с “последното момиче”, нали се сещате – когато във филмите на ужасите групичка младежи, съставена от различни типажи (отворкото, красавицата, зубърчето и пр.), бива избита до крак от неочакван злодей (сериен убиец, мъртвец от сънищата, вампир...) и единствената оцеляла е девойка, която на пръв поглед не е имала шанс да се справи, но не само успява, а и така хубаво пищи и се мята... “Климакс”, новият филм на Гаспар Ное (“Необратимо”), тръгва от края и на тази традиция, и на собствената си история с една от най-зрелищните сцени от 2018-а: млада жена в леки черни дрехи с дълга черна коса бяга през необятно бяло поле. Камерата я следва в невисок полет над нея, така че когато жената пада и се повлича по корем през снега, веднага виждаме кървавата диря. После човешкото движение спира, камерата подминава и всичко това е елегантно и страшно, едновременно минималистично и епично. Което не може да се каже дори за идващото по-нататък.

Решението да снима Ное взема през януари 2018-а, през февруари вече работи по кастинга, през май е премиерата в “Петнайсетдневка на режисьорите” в Кан... Филмът е поделен на три части и не е точно разказ, а по-скоро етюд на тема “Какво би се случило, ако група превъзбудени млади танцьори вземат тежък наркотик и бъдат оставени за една нощ в усамотено място?”. Неизненадващо – нито фантазията на автора, нито дрогираното въображение на куп хлапета се отличават с кой знае какво богатство – отговорът е: танци, параноя, секс, повръщане, сбиване и смърт. Налице са и другите елементи, които могат да се очакват от френския режисьор: красиви лица и тела, триумф на червеното, агресивна камера, кънтящи коридори със светлина в края, клаустрофобия, усещане за зла обреченост. Неочаквани са възможностите за интерес и симпатия ­– те възникват изключително във времето и пространството, отделени на онова, което танцьорите (хора в специални отношения с гравитацията) умеят да вършат и импровизирано си говорят в паузите.

Първата част на филма е съставена от отделните събеседвания с танцьорите, които гледаме в квадрата на старомоден телевизор, “зазидан” между книги отляво и видеокасети отдясно: те имат двояка функция – да зададат епохата (някъде през 90-те) и вкуса и желанията на Ное (ако нещо в хода на филма ви напомни на “Суспирия” и на “Сало”, не се чудете: ще видите заглавията им “декларирани” още в първите кадри). Самите интервюта са проведени като в оня жанр на порното, в който невидим глас задава все по-необщи въпроси на самотно седящ срещу обектива кандидат да се снима във филм – с всеки от тях става все по-ясно какво следва... и то не е кариера в киното. Друго, което научаваме от записаните разговори: танцьорите са деца на крайните квартали, малцинствени, така да се каже, готови за неистов танц, но и за всякакво екстра усилие, ако не да станат известни, то поне някак да се закрепят в живота. Техните чудесни лица, техните енергии и техните способности са големият и всъщност единствен капитал на “Климакс”. (Сред всички може да познаете само София Бутела от “Атомна блондинка” – страхотно, естествено, заредено до експлозия екранно присъствие, което плаче за най-сетне читава роля.)

Във втората част избраниците са събрани в напуснато училище (ето ви ги кънтящите коридори със светлина в края) и ни показват бесния, отлично хореографиран танц, по който са работили три дни. След него заслужено отпускат със сангрия. Тя именно се оказва обилно смесена с ЛСД, на чиито разрушителни ефекти е посветена последната, мъчително ненужна трета част – по-скоро антиклимакс, отколкото друго. Кой дрогира хлапетата и защо? Вероятно записващият интервютата в порностил пъклен експериментатор от началото. Или Сатаната. Или животът. Знае ли човек с Гаспар Ное. Камерата на Беноа Деби прави буйни салтоморталета и предприема смели ракурси, като нейните танци са не по-малко вдъхновени от тези на хлапетата. Точно нейното положение “надолу с главата” в третата част прави съсипията възможна за преглъщане. Точно благодарение на камерата и на неизтребимата жизненост на танцьорите от предградията “Климакс” става най-поносимият и вероятно най-мек досега филм на Ное, този по-незрял и наивен братовчед на Ханеке и Фон Трир.

“Животът е колективна невъзможност”, “да умреш е изключително изживяване” – на екрана периодично изгряват многозначителни надписи в поразяващи шрифтове и цветове, като в клип за MTV. Но никаква дървена философия не може да спаси положението. А то е, че всичко хубаво се случва, преди режисьорът окончателно да поеме нещата в свои ръце и да изсипе кутията на Пандора (от смърт на дете до кръвосмешение) по възможно най-мързеливия начин – сред хора, лишени от воля и задръжки. В първата и втората част има доста ясно очертани персонажи, човек започва да различава лицата в навалицата, тоест и да съчувства, да разбира, да желае. Всичко това се оттича в канала, когато влиза в ход дрогата – авторът решава тя да отърве от характер и положителна емоция всичките си герои и да ги обрече на грозно циклене, в което никой не се сеща да напусне, да направи нещо различно, да каже нещо макар полусмислено. “Имам чувството, че пред очите ми порасна и се пръсна тумор”, каза на излизане от залата единият от тримата руски журналисти, които вървяха пред мен. Бих добавила само следното: ако кажем, че трейлърът съдържа основното от “Климакс”, а останалите час и половина са доста развлачен пълнеж, няма да преувеличим.