ТРОМСЬО 2019: ДЖИНПА


от
на г.

ТРОМСЬО 2019: ДЖИНПА

Кинофестивалът в Тромсьо е най-големият в Норвегия: величината му идва не само от количеството продадени билети и програмирани филми, а и от обхвата и висотата на подбраното. Друг път не ми се беше случвало за седмица гледане на средно по четири най-несходни истории на ден да си тръгна преди края само от две прожекции. Не ми се беше случвало и това, което стана с “Джинпа”: гледах го последeн, посреднощ, в пълно изтощение, неспособна да се настроя дори за най-доброто от най-любимия си режисьор, камо ли за нещо, анонсирано като тибетско road movie. Е, “Джинпа” се оказа най-приятната от всички изненади за цялата седмица на фестивала. А една от сцените в него спря дъха ми по онзи начин, по който го може само абсолютната красота: уютна чайна в непознат град, съдържателката налива маслен чай на главния герой, на масата зад него група развеселени мъже играе на зарове с мелодични подвиквания. Сцената е като сънувана от стар фламандски майстор, напушен с опиум: всичко в този интериор действа в хипнотичен унисон на цветове, движения и звуци и моментално удря в главата...

Но да не почвам от средата. Режисьорът Пема Цеден (с неоценимата помощ на оператора Лу Сун-йе) с почти арогантна лекота е създал онова, което през последните години какви ли не известни и неизвестни, препатили и начинаещи негови колеги обясняват, че са се мъчили да направят: съвременен уестърн. От сорта, измислен от Серджо Леоне – пост-американски, героичен, формулиран с едрите щрихи на комикс, от който лесно може да се извлече любим плакат или любим цитат... Нямам представа дали това е волно, или неволно, защото не познавам нито предишните филми на Цеден, нито тибетския контекст (с едно малко, но незабравимо изключение, друг път не съм имала вземане-даване с онези ширини). Но фактите са си факти: в “Джинпа” присъстват идеално стиковани повечето задължителни елементи на първокласния уестърн.

Самотен ездач (в случая шофьор на камион) е поел по своите си дела през дива пустош (фантастично плато на над 5000 м надморска височина), когато му се случва нещо непредвидено (без да иска, удря с камиона си овца, а такова убийство си е лоша карма). То го изкарва от равновесие и го тласва към нетипични решения (качва в камиона си единствения човек, на когото попада, което скоро ще го доведе до съдбовно отбиване от собствения му път). Цветовете са ярки, природата величава, непознатите лъхат на заплаха, всеки разговор може да значи нещо друго, жените са непроницаеми, мизерията не изглежда мизерно, а приказно (дори прахта стои шикозно). Смъртта дебне отвсякъде, лешоядите – също (и няма значение, че не са мексикански, а тибетски – те са част от рецептата). Освен малословен единак, нашият герой е хубавец с обветрено лице и чешитски стил (слънчевите очила! герданът с масивните разноцветни топки! пръстените!). Недълбоко под циничната му фасада прозира етична, чувствителна натура. “Зачислен” му е и музикален мотив: местна версия на ’O sole mio (и нищо не може да ме убеди, че тази тъничка италианска препратка не е намигане към Леоне и спагети уестърните). Има и още от задължителното: мисия, мъст и затънтена кръчма (добре де, чайна), пълна с образи, всеки от които е достоен за отделен приключенски сюжет...

Но най-хубавото е, че базовата уестърнова схема е надградена с будистка многозначителност, десетки локални детайли и нещо, което аз мога да разпозная само като европейски романтизъм... Първо научаваме, че взетият по пътя странник се казва Джинпа (нещо като “щедрост” на тибетски) – един лама го е назовал така. И чак после схващаме, че главният герой носи същото име, също получено от лама. Когато Джинпа срещне Джинпа сред великото планинско тибетско нищо и когато разказвачът реши да разиграе това като мистериозно съвпадение (което поразително прилича на психологическо късо съединение), нещата стават особено интересни. Много езици са усвоили немското Doppelgänger, за да обозначат символичен, вещаещ неприятности двойник – не задължително някой, който изглежда или се казва като нас, но някой, който в известен смисъл ни повтаря. Тоест прави ни излишни, способен е да ни измести и заличи, а същевременно не подлежи на контрола ни – наша сянка, добила автономност. Е, буквалното значение на думата е нещо като “вървящ успоредно”, смущаващ спътник...

Когато Джинпа шофьорът решава да кривне от редовния си маршрут, за да види доколко онова, което Джинпа спътникът му е разправил, е вярно, странни неща започват да му се случват. А с него – и на нас. Епизодът в чайната е истинска наслада не само защото ощастливява сетивата, а и защото целенасочено започва да уронва успокоително твърдата, разбираема реалност, която сме наблюдавали до момента. Като в одраскана плоча фрази започват да се повтарят където не им е мястото; зимата в прозореца опровергава лятото в помещението; разговорът на съседната маса днес подозрително съвпада с онзи от разказа на съдържателката за вчера... Съзнанието на гледащия, поотпуснато от бавния поток на филма до момента, изведнъж застава нащрек, но вече е късно, вече нещо е изтървано и нищо до края няма да бъде бистро и окончателно. Всъщност само краят не ме удовлетвори толкова, колкото всичко преди него: с вкарването на съня като прийом и с окончателното отстъпване от действителността той ми се стори или малко ленив (ще ви подхвърля някакви смътни откъслеци, а вие сами им измислете смисъл), или доста надценяващ зрителите (не изключвам авторът да е имал убедителен завършек, но да е оставил една идея повече празноти за самостоятелно попълване, отколкото такива като нас могат да преодолеят).

Филмът няма нищо общо с естетиката на китайските тигри, дракони, шаолини и подобни, а предимствата му, освен гореизброените, са още немалко. Чувството за хумор, например. Или удоволствието за окото, което представляват тибетците – множеството катове разноцветни дрехи и купищата дребни украси по тях някак си не изглеждат фолклорно-умилително, а небрежно-модно. Или възможността да се научим да казваме правилно мантрата “ом мани падме хум”, която, с повечко упорство, може да ни превърне в съвършени буди... Пема Цеден е превъзходен разказвач и умее да мисли парадоксално, а киноезика владее като роден. Неслучайно стартът на “Джинпа” (който на китайски предизвиква с подвеждащото заглавие “Прегазих овца”) беше висок: продуцент му е Уон Карвай, премиерата му се състоя във Венеция 2018 (награда за сценарий в селекцията “Хоризонти”), а преди Тромсьо Торонто го е избра за раздела си “Съвременно световно кино”.