СОЛУН 2017: ТЕЗИ ДЪЛГОКОСИ НОЩИ


от
на г.

СОЛУН 2017: ТЕЗИ ДЪЛГОКОСИ НОЩИ

След прожекцията на “Тези дългокоси нощи” режисьорът Херардо Калагуи обясни, че филмът се вписва в нова вълна продукции във филипинското кино, които са базирани изцяло на материал, получен от обстойни теренни проучвания. Нещо като документален театър – разучаване, записване, сглобяване, пресъздаване, без да се добавя нищо фикционално.

В случая проучването е било подтикнато от убийството на транссексуална проститутка от американски пехотинец в Манила. Първоначално Калагуи искал да заснеме именно история за събитията, довели до убийството, но тъй като по това време делото още не било приключило, а той не искал да спекулира, в крайна сметка филмът се превърнал в отворен разказ за ежедневието на три транссексуални жени.

Първоначално то изглежда безпрепятствено и благоденстващо. Главните героини имат грижовен сводник, прилични доходи, добри клиенти и най-изненадващото при една от тях – мило и приемащо семейство. Но това е само на повърхността. Привидно безусловното приемане на Аманда от страна на семейството всъщност е крайно условно. Под сладката обвивка, през няколко значещи детайли, постепенно се разкрива вторият пласт: първо, въпреки неколкократните забележки, че името ѝ е Аманда, роднините ѝ непрекъснато я наричат Армандо, а майка ѝ още държи нейна снимка от времето преди да смени пола си; второ, къщата е в ремонт и семейството разчита на парите, които тя им праща от работата си “в банката”. Както каза режисьорът, “тя е нищо за тях, ако не им праща пари”. Лъжовно е и приемането от обществото. В работата си като проститутки те изглеждат привидно доволни, но и тук има долни пластове, които полека се разкриват: те нямат друг избор. Обществото не им предлага пространство, в което да реализират някакво друго, някакво мечтано себе си. Вместо това ги игнорира, изолира, избутва ги извън нормативното. Понякога те са приемани на работа в салони за красота, но най-често остават извън обществото и затова им се налага да вършат работа извън закона. Това пък ги лишава от всякаква закрила, оставени на милостта на клиентите си и на бързата реакция на сводника си. Херардо Калагуи обясни, че първоначално искал да използва натуршчици за филма си, но всички, с които говорил, се страхували, че така ще загубят единствената възможна работа, затова в крайна сметка се принудил да привлече професионални актьори.

Филмът, един от няколкото в Солун, засягащи въпросите на ЛГБТ, показва добре утъпкано ежедневие, в което всичко върви сравнително плавно и естествено, но през цялото време отдолу се носи зловеща мелодия, която се засилва, докато героините стават жертва на насилие от клиент, попадат в неприятни ситуации с роднини, замесват се с наркодилъри… Нищо никога не е сигурно и всичко може да се случи.

Херардо Калагуи сподели, че самият той има транссексуални братовчедки, които повече от всеки друг са го научили на “поетичен и бунтарски поглед”. Действително, животът на транссексуалните се състои от ежедневни усилия да се измъкнат живи от тясната кутия на социалните норми. Иска се много смелост, за да бъдат нещо, за което езикът няма дефиниция. Иска се много бунтарство, за да опазят себе си от натиска на категоричните етикети. Иска се много поетичност, за да сглобят себе си от нищото, без чужда помощ. Те са дишащата еманация на креативността, която, по думите на Калагуи, представлява “процес по разглобяване на стари неща и построяване на нови”.