СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2017: ФРАНЦ


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2017: ФРАНЦ

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Традиционно еклектичният и безспорно ненамиращ се през последните години в творческия си апогей френски режисьор Франсоа Озон този път ни предлага историческа драма, ситуирана в Германия и Франция, в периода между двете световни войни.  Немците току-що са загубили първата и вече е налице трупащата се горчивина и недоволство, поради които нацистите съвсем скоро ще спечелят сърцето на масите. В това Ваймарско затишие преди бурята на национал-социализма, която ще обгърне целия свят, младата вдовица Анна един ден разбира, че млад французин оставя цветя на гроба на годеника й, паднал в битка с врага. Въпросният се казва Адриан и е дошъл да се сбогува отново с мъртвия си приятел Франц, както и да се запознае с неговото семейство, но истината (както се разкрива по-късно) е много по-жестока. По този начин постепенно се заражда сложната динамика на отношенията между тъгуващото немско семейство и мистериозния чужденец, който им дава утеха и памет за изгубения любим човек, посредством недодяланите лъжи, които се опитва да изфабрикува.

Лентата е направена по постановка на Морис Ростан, която Озон по-късно разбира, че вече е била екранизирана през 1932 г. от един от най-важните за собственото му творческо развитие режисьори - Ернст Любич. Когато установява въпросния факт, французинът почти се отказва да заснеме филма, но впоследствие решава, че ще разкаже историята от друга гледна точка – тази на Адриан, млад цигулар, чиято съвест го принуждава да потърси семейството на един от немците, които е убил по време на войната, за да поиска прошка. Сменяйки ракурса, Озон вдъхва нов живот на киноразказа, фокусиращ се върху зараждащата се любов между "вдовицата на жертвата" към нейния "убиец". Тя за сметка на родителите на годеника си разбира както жестоката истина, така и мотивите на един търсещ катарзис човек - да снеме от себе си товара на смазващата го вина. За всички останали герои в историята остава романтичният разказ за това, как истинското приятелство преминава границите на разделението между нациите, политическите и културни условности, времето и смъртта.

На фона на невъзможността на подобна красива лъжа възходът на нацизма изглежда още по-логичен. Но Озон поставя акцент върху това, че светът е мрачно и безмилостно място, но единствено прошката и жертвата за другия имат смисъл именно, защото е така и трудно би могло да бъде другояче. Останалото е реванш, отмъщение и жестокост, които единствено могат да мултиплицират злото в световната история, като никой от това не става особено щастлив, защото рационалността на справедливостта е една привидност, нямаща нищо общо с алогизма и антиномията на любовта.

Национал-социализмът се превръща в символ на вехтозаветното "око за око, зъб за зъб", като по парадоксален начин се оказва крайно близо до юдейската религия, изповядвана от тези, които преследва и демонизира, а всеопрощаващата любов на Анна, която лъже Адриан, че родителите на жертвата са му простили, а тях - че той е най-добрият и истински приятел на сина им, се превръща в единствена алтернатива на "жестокостта на справедливостта". "Лъжата" е много по-близо до "истината", отколкото същата е до самата себе си. Озон подсилва въпросната идея с това, че приказните моменти на лъжа са единствените, които не са заснети в черно-бяло. Това са миговете на щастие, на указването на това, "какъв трябва да е светът" и "какво трябва да бъде" за сметка на грозната "безцветна реалност". Лъжата, когато е любов, е много по-реална, от действителността, която е нелюбов, студенина и отчуждение. По един много тъжен и злокобен начин Втората световна война и причините за нейното избухване доказват именно това.

Във "Франц" приказката за възрастни няма хепиенд. Накрая Анна разбира, че търсещият опрощение и катарзис французин има жена и между тях, каквато и да е връзка, е немислима. Любовта е спасението на света точно поради това, че е "нереална" и "не-възможна". И в крайна сметка "действително" не е от този свят и съществува, не заради, а въпреки неговите неумолими закони. Филмът завършва с посещението на Анна в "Лувъра", където тя стои пред картината на Мане "Самоубийството". Последната е логичният край на личността в един свят, такъв, какъвто го познаваме – на безлюбовна справедливост и жестоки, нечовешки закони. Озон оставя открит въпроса, дали Анна ще загине в отчаянието си от липсата на изход в мрака на личната/световната трагедия. Понеже, ако тя умре, всичко истинско ще си отиде с нея. Защото истина няма, а само любов.