СЕВЕРНО СИЯНИЕ: СТАРЧЕТО


от
на г.

СЕВЕРНО СИЯНИЕ: СТАРЧЕТО

Освен шедьоврите на Бергман, Триер и Каурисмаки, киното на Скандинавия е и малки филми от слабо познати автори, които обаче винаги намират начин да поставят вечните въпроси. Наричам ги „малки“, защото дискретната им гениалност напомня картините на малките холандци в живописта: през ежедневната баналност на сюжетите съзерцаваме частни светове, които открехват универсалните теми на битието. А ръбатото чувство за хумор помага всичко човешко, дори инвалидността и старостта, да предизвика пречистващ смях.

Такъв малък, непретенциозен, но неотменно важен и неудържимо смешен филм е исландският Старчето, пълнометражен дебют на 44-годишния Бярни Торсон, който е част от програмата на тазгодишното издание на фестивала за скандинавско и прибалтийско кино „Северно сияние“. Рядко дискутираната в киното поради неатрактивност тема за остаряването е интерпретирана през трагикомичените терзания на главния герой Гудьон и дори само този факт е достатъчен да закове филма като абсолютно универсален: трескавите му въпроси рано или късно спохождат всеки един от нас, ако имаме късмет да доживеем възрастта му, разбира се. На прага на пенсионирането, кроткият и поприспан от сигурността на буржоазното триединство кариера-брак-деца Гудьон се усеща сякаш длъжен на равносметка, която го хвърля в объркващи размисли и го извежда на мисловен кръстопът. Живял ли е както е искал и с когото е искал? Били ли са твърде много компромисите и прекалено ограничаващ дългът към семейство и общество? Пропуснал ли е същественото? Иска ли сега да промени нещо и какво е то? Изморен от приетата по инерция роля на съпруг, баща и предан служител, разкъсван между живота, какъвто го е сполетял и неугасналите представи какъв е трябвало да бъде, Гудьон и завихрилата го криза на третата възраст постепенно прокарват безмилостната истина, че вторият шанс на този етап е вече инфантилна химера и че единственият начин да умреш щастлив, е да заобичаш съдбата си с всичките горчиви разочарования, погрешни избори и несбъднати желания. А да умееш да чакаш търпеливо и с достойнство в предверието на неизвестността се оказва изкуство за посветени.

Вътрешните лутания на Гудьон, „опредметени“ чрез изблици на недоволство спрямо най-близките му, градират в линейна фабула по посока към неизбежната емоционална катастрофа малко преди финала. Комичните диалози са надиплени с лекота като в театрален фарс, образната изказност няма претенции да надскочи визуалния език на обигран ситком и нищо чудно – досегашният опит на режисьора Бярни Торсон е в театъра и телевизията, а тук уменията му дават най-доброто от себе си, за да стигне безпрепятствено филма му до публиката в една традиционна форма, но без грам клише по темата. В този смисъл Старчето е типичен малък скандинавски филм с желязна драматургия, оригинален замисъл и луксозното предимство да изследва повече човека, отколкото социална среда. Замислени в ситуация на материално благоденствие, ненатоварени от така типичния за други региони и твърде експлоатиран социално-битов проблемен бекграунд, на който да опрат сюжетите си, филмите от социалните скандинавски страни всъщност първо екзистенциални и после социални, говорят много по-малко за обществата, от които произлизат, отколкото за отделните хора в тях. И въпреки привидната лекота, обикновено копаят надълбоко.