САН СЕБАСТИАН 2016: ЖИВОТЪТ МИ НА ТИКВИЧКА


от
на г.

САН СЕБАСТИАН 2016: ЖИВОТЪТ МИ НА ТИКВИЧКА

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

“Тиквичке” е единственото ласкаво нещо, което 9-годишният Икар чува от впиянчената си майка. А единственото, което отнася в интерната като сувенир от нея след смъртта й, е празна кутийка от бира. Скътал е и спомен за отсъстващия си баща – самоделно хвърчило, на което го е нарисувал според представите си: летящ супергерой. Момчето има синя коса, ококорени очи, по четири пръста на всяка ръка и червени пластилинови ушички; в същия дух изглеждат и новите му приятелчета – всички те са герои в пълнометражния дебют в стоп-моушън анимацията на швейцареца Клод Бара (1973). Филмът адаптира детския роман на Жил Пари “Автобиография на една тиквичка” и е включен в раздела “Перли от други фестивали” на 64-ото издание на Сан Себастиан, беше прожектиран за първи път в Кан, спечели Анеси и беше избран за швейцарско предложение за Оскарите.

Хората са пълни с чувства и вътрешности и всеки втори филм от тазгодишната кинореколта в Сан Себастиан сякаш си е поставил за цел да изкара на показ това съдържание с груба сила. Сред толкова изтърбушени съдби и тела е истински балсам за душата да гледаш нещо сладко, дружелюбно и положително: неслучайно до днес “Животът ми на тиквичка” водеше в класацията за любим филм на публиката (и неслучайно беше драматично изместен от първото място от мелодраматично-социалния “Аз, Даниел Блейк”).

Често се говори за това, как анимацията не е задължително детска сфера и е крайно време публиката да свикне с мисълта, че дали филмът е рисуван/моделиран, изпян или изигран, няма връзка с адресата му. Е, в случая на “Животът ми...” адресатът е откровено детски, при все че възрастният зрител не би загубил времето си, ако го гледа.

Временното убежище на Икар (който много държи да му викат Тиквичке) по нищо не напомня пъклените декори на “Оливър Туист” или онова, което в България е познато като “домове” – в цивилизования свят директорките са принципни и мили, възпитателите възпитават, полицаите общуват радушно, а децата, белязани от травми, имат реален шанс да ги преодолеят.

Главният герой се сприятелява с други хлапенца с трудни съдби: насилвано от баща си момиче, дъщеричка на депортирана майка, дете на наркомани, син на човек, който е убил партньорката си и се е самоубил... В тези неща не е дълбано, но те са анонсирани достатъчно ясно, че да дадат възможност на малките да ги обсъдят с големите или помежду си. Тук-таме през репликите се подхвърлят и други теми за разговор: “Децата нямат воля...”, “Понякога не родителите напускат децата, а обратно”, “Ние сме еднакви – нямаме си никой да ни обича” (това последното, разбира се, историята се погрижва да опровергае). Шегите са чести, безобидни дори когато са на ръба на социално приетото, обогатяващи са за малки деца, но вероятно твърде лесни за възрастни.

“Животът ми на тиквичка” е лек, шарен и добронамерен, какъвто би трябвало да е и понякога се случва да бъде животът на всички ни.