ЛОКАРНО 2017: ТРИ ВЪРХА


от
на г.

ЛОКАРНО 2017: ТРИ ВЪРХА

“Ти можеш толкова много неща – казва момченцето с възхита. И хладно добавя: – Това не е нормално.” В този дух – топло и студено на преследващи се вълни – тече целият “Три върха”, втори пълнометражен филм на берлинчанина Ян Цабайл. За него той отново е поканил в главната роля своя връстник и съгражданин Александер Фелинг, когото тук ще запомните, дори досега да сте пропуснали да го забележите и в най-популярните му роли

Драй Цинен, Тре Чиме, или Три върха е името на групата от три внушителни зъбера в Доломитите, край които се развива действието. Фелинг играе Арон, безкрайно разбрания и симпатичен партньор на Леа (Беренис Бежо от “Артистът”), потеглил с нея и осемгодишния Тристан (Ариан Монтгомъри) на почивка в планината. Тези хора са будни жители на цивилизования Запад, достатъчно заможни, че да следват свободно желанията си, и достатъчно трезвомислещи, че да го правят скромно и с вкус. Той говори с детето на немски, тя – на френски, помежду си общуват на английски; с лекота обсъждат основните теми не само от ежедневието. Питомни са и на път към дивото.

Като изключим леко предозирания смях и демонстративното безгрижие в самото начало – този похват за представяне на сплотена група, на която предстои нещо да се случи, е толкова остарял, че вече действа не като хитроумен увод, а като крещящ предупредителен надпис, – подробностите, с които по-нататък се обрисува атмосферата в малката им система, са добре намерени и плодотворно нееднозначни. Разбираме, че Арон не е родител на Тристан след звъна на неподозиран мобилен телефон в раницата на момчето и последвалите дребни реплики и детайли: бащата е друг и другаде; действал е през главата на майката; звъни толкова начесто, сякаш го движи не естествена загриженост към детето, а желание да маркира територия. Докато Леа се потапя сред книгите си, а Арон се посвещава на взаимодействия с природата (упоителни) и с Тристан (къде споделено възторжени, къде неловки), от откъслечни разговори наставяме още малко от пъзъла: Арон и Леа са заедно от две години, искат да се преместят в Париж, да имат дете. “Обичам го – казва Арон за Тристан, който не желае да се мести, не се въодушевява от мисълта да стане батко и настоява нощем да спи в тяхното легло, – но понякога ме задушава.” Когато веднъж, с почти експериментална откъснатост Тристан го нарича “тате”, Арон е щастлив като дете, но само до момента, в който Леа не го попарва: момчето вече си има баща, той да заеме друга позиция. “Мама, татко и дете” – това вижда Тристан в трите върха. И всички сякаш знаят, че ако трябва да ги нарече с имена, “Арон” няма да е сред тях.

Актьорите са естествени в образите си, привлекателни и многоизмерни – нещо, без което подобно “гмурване” в най-интимните дълбини на едно почти нормално семейство (тоест семейство от преобладаващия вид) нямаше как да стане. Особено автентично са почувствани отношенията между Арон и Тристан и Арон и Леа. Тези между майка и син са сякаш недоизследвани – движат се по един и същи модел, в който тя безрезервно приема спорни детайли за явни дадености и взема малкия под крилото си. Извън Леа има една постоянна игра на невинност и нарочност, на привличане и отблъскване, на инстинктивно преразпределяне на позициите, в която до края не става ясно защо се казват или правят определени неща... все по-сконфузено от страна на Арон, който осъзнава, че не му приляга да влиза в съперничества с дете, и все по-целенасочено от страна на Тристан, който осъзнава способността си да манипулира. Между мъжа, жената и момчето работят механизмите, които работят във всяко редово семейство, с малката, но съществена разлика, че естественият авторитет на бащата е отнет от Арон и Тристан го знае по-добре от Леа.

Този стар като човека сюжет, разположен в епичния декор на Алпите, носи на иносказателност и Цабайл без колебание посяга към символите: ако първата част на филма минава под знака на усмивката, във втората властва острието на триона (всички режещи предмети в близък план са обещания за кръв), а в третата нахлува всепоглъщаща мъгла. Ситуацията, която в началото е образцово стабилна, в средата се разклаща (от трус, заложен по-рано, може би в самата ни природа) и в края се разпада, но така, че да си задаваме въпроси и след финалните надписи. Например: след дългата битка за правата на децата, на какви права имат право възрастните? От позиция на пълно всесилие на родителите в развития свят социалното махало сякаш е отлетяло в другата крайност – към някакво тяхно състояние на изначална виновност (и тук се сещам за “Ловът” на Винтерберг: едно дете унищожава живота на учителя си с лъжа, в която, донякъде именно по презумпцията за виновност на възрастните, никой не смята за нужно да се усъмни). Дисциплинирането се е превърнало в инструмент на диктатори, забраните звучат зле, всяка рязкост се възприема като насилие. Децата не носят отговорност, каквато носят възрастните, дори когато вършеното от тях е със съвсем “възрастни” последици. Къде всъщност трябва да минават границите?

В Локарно “Три върха” беше част от вече споменатата подборка “Пиаца гранде”, в която жури е публиката и голямата награда взе прелестната романтична комедия The Big Sick (по-модерна и рафинирана братовчедка на “Моята голяма гръцка сватба”). В същия раздел “Три върха” спечели наградата на критиците от “Варайъти”, които го предпочетоха заради неговата решителност да се вгледа в съвременното семейство откъм неудобен ъгъл: “...настроението е плашещо непредвидимо и прелива от нежност към злонамереност в една само сцена – гласеше тяхната рецензия, – докато филмът не доведе публиката дотам, че да потръпва, когато извън кадър изцърка мишка, или да се сковава от страх при вида на синя раница, облегната на скалата... Това смразяващо усещане издърпва филма от пределите на чистия реализъм в алегорична плоскост, където идентичностите се олюляват в надвисналата сянка на монолитната идея за семейството като мама, татко и дете.”