ЛОКАРНО 2017: ПЕСЕНТА НА СКОРПИОНИТЕ


от
на г.

ЛОКАРНО 2017: ПЕСЕНТА НА СКОРПИОНИТЕ

“Надявам се филмът ми в крайна сметка да излезе любовна история между всички нас и вселената, която обитаваме.” Думи на Ануп Сингх, един от най-интелигентните автори в тазгодишната програма на Локарно, както и един от най-способните, по повод солидната драма “Песента на скорпионите”, в която визуалната и емоционалната пищност, очаквани от повечето индийски филми, са стъпили върху интригуващ етически казус и са поднесени с нетипично открита чувственост. Макар че кое може да е типично за филм, разположен в раджастанската пустиня, но продуциран от Швейцария, Франция и Сингапур, в който цялата структура се носи от персонажа на млада иранска актриса? Сингх е на 56 години, роден е в Танзания, живее в Женева и това е третото заглавие в биографията му на режисьор и сценарист. Голшифте Фарахани (Нуран) – забележително красива и проникновена актриса – е по рождение от Техеран, но живее в Париж, а в киното е достатъчно да припомним главните ѝ роли в “Историята на Ели” на Асгар Фархади или “Патерсън” на Джим Джармуш, както и че успоредно със снимките на “Песента...” играе в театъра Ана Каренина на френски (поне две от рецензиите, които прехвърлих, я наричат “сюблимна”). В “Песента...” ѝ партнира не по-малко красивият и нюансиран Ирфан Хан (Адам) от “Кутия за храна” и “Животът на Пи”, световноизвестна фигура на индийското кино... И като съм започнала: оператор е Пиетро Цюрхер, съвсем тукашен швейцарец (от кантон Тичино), който е учил в Лос Анджелис, но първия си пълнометражен филм е заснел в Бомбай.

Нуран е лечителка, която умее да цери ужилванията на скорпионите, като вниква в пулса и посоката на отровата в човешкото тяло и я прогонва с песен. Адам е търговец на камили, който, запленен от грацията ѝ, я следва като куче навсякъде, без никога да успее да си спечели дори поглед или дума от момичето. Когато една нощ я повикват по спешност, но вместо болен, в тъмното я чака насилник, Нуран се чупи. И когато се чупи, на помощ идва Адам: спасява я от пълно отлъчване от общността, като я взема за жена. Всичко това рискува да се получи назорено – сантиментално, фолклорно, екзотично, чуждо на европейските ни чувства или съвременните ни разбирания. Но добрият вкус на целия екип, както и фантастичната способност на Фарахани и Хан да осмислят образите си плюс съобразителното излизане на Сингх от клишето за отмъщението превръщат “Песента на скорпионите” в зряло, общовалидно кино.

През целия фестивал Piazza grande, Големият площад на малкия Локарно, се превръща в кинозала на открито: тя се слави с един от най-големите екрани в света и с най-многобройното съществуващо жури – всеки от 8000-те зрители, които се побират по жълтите столове и околните кафенета и ресторанти, може да гласува за престижната награда на публиката. Всяка вечер от 21.30 прожекциите на площада се превръщат в най-емоционалното съпреживяване и “Песента на скорпионите” (част именно от разнородната подборка на раздела “Пиаца гранде”) беше чудесен повод за масово замисляне по въпроси, които, защо да се лъжем, още не са несвойствени нито за Първия, нито за Втория свят. Защо “обезчестяването” по традиция лишава от чест жертвата, не насилника? Как не друго, а задомяването на жената я прави “почтена” (или приета, или нормална)? Какво въобще се очаква от една жена, за да може тя да живее според собствените си избори?

“Песента на скорпионите” е филм, в който всички участници са си поставили високи цели и са ги постигнали. Той е история – с един очакван и два неочаквани обрата – за неведомите пътища на любовта в хората. За загубата на вярата в човешкото и за връщането ѝ като въпрос на личен избор. В “Песента...” и насилието, и нежността са представени в дози, от които да се разбере цялата им мощ, без жестовете и думите да стигат кресчендо. Няколко сцени остават запечатани в съзнанието дълго след края: Нуран най-сетне излиза от дома си в двора, осеян с найлонови торбички (във всяка – по мъничко храна, приготвяна от бедната ѝ приятелка ден след ден и хвърляна през високата стена); Нуран лежи до доведената си дъщеричка и се дави, докато се опитва да запее, а в ъгълчето на устата на съсредоточеното дете блести слюнчица; Нуран и Адам се приближават за първи път, лицата им се отъркват предпазливо, тя събира песъчинки с език от бузата му.

Не мога да не завърша с още няколко думи от същото интервю на Ануп Сингх, в което той защитава избора си на приказен стил за “Песента на скорпионите”: “Днес навсякъде по света виждаме как разбиранията ни за вяра, смисъл и търпимост биват брутално насилвани. Даже по-лошо – почти ежедневно установяваме, че светската ни култура не е способна да ни предложи ценност, с която да окажем съпротива. Киното, разбира се, предоставя много възможности в този смисъл. То обаче често избира “реализма”, за да постави под въпрос демагогията на нашето време. За мен този реализъм само изобразява или сочи привидности, без да се мисли като производител на такива. Той се изживява като пазител на истината, но не се ли смята за такъв и всеки демагог? В народната приказка ме привлича това, че тя от самото начало настоява да е приказка. Приема се като производител на привидности. Осъзнава се като фикция. Затова дори когато разказва някоя истина, тя ни поощрява да си я представяме, фантазираме, преценяваме, без да ни принуждава непременно да я приемаме.”