КИНОМАНИЯ 2018: ЖИВОТ НАВИСОКО


от
на г.

КИНОМАНИЯ 2018: ЖИВОТ НАВИСОКО

Безпощадният натурализъм на Клер Дени колонизира космоса в нейния англоезичен дебют “Живот нависоко”. Култовата френска режисьорка фокусира суровия си поглед върху човешкото тяло, което за пръв път бива захвърлено така жестоко и апатично в необятната бездна, поглъщаща небето над нас. Разпнати от заобикалящия ги мрак, героите на Дени бавно полудяват приковани някъде в безкрайното пространство между хората и боговете. В известен смисъл и ние обитаваме тази ничия земя, до която човечеството се е добрало с помощта на всепоглъщащия технологичен прогрес. Не е ли пускането на атомната бомба една от първите божествени, в своята старозаветна безпощадност, постъпки на човечеството? И изправени пред екологични катастрофи, икономически кризи и демографски катаклизми, не се ли обръщаме за утеха към бушуващия поток от единици и нули, който трансформира преходността ни в една (надяваме се) вечна и нетленна база данни? Истината е, че един от последните утопични проекти е именно този на технократите, които скрити някъде в Силициевата долина, сънуват като андроидите на Филип Дик електрически овце далече от ужаса и насилието, раздиращи Третия свят. Един от тях, нашумелият милиардер Илон Мъск, е насочил вниманието и енергията си именно към космоса, където човечеството най-накрая ще може да избяга от себе си. Там горе няма държави и религии, бедни и богати, бюрократични пречки и идеологически интереси. С други думи можем да започнем начисто, като единственото, от което имаме нужда е технологичен реквизит и научна вещина, с които ще извличаме и преобразяваме безкрайните ресурси, които космосът предлага.

Почти цялата филмография на израсналата в Африка Дени се занимава по един или друг начин с темата за колониализма и от подобна гледна точка, и в най-новия си проект тя изобличава безпардонната наивност на горепосочения утопичен сън. Въпреки че в космоса едва ли има същества, които нашата велика цивилизация ще пороби и измъчва както европейците и американците са сторили преди години с африканците, има други проблеми, пред които не можем да си затваряме очите. Дени никога не се е ограничавала до това да напада и порицава сляпо колонизаторите, които в нейните филми също страдат и умират, заради расистката, империалистическа система, която репродуцират. Екзистенциалната безизходица се състои в това, че човек не открива просто някаква "другост", която е в състояние само да опустоши, а че за да стигне дотам първо убива самия себе си.

В “Живот нависоко” Дени илюстрира именно това. Тя лишава палача от неговата жертва, която единствена може да успокои и уталожи бушуващия бяс, който го изяжда отвътре. Въпросното потискано насилие трябва да избие някъде и когато екипажът на космическия кораб във филма осъзнава, че няма да намери като Колумб своя индианец и че космосът е като Одрадек на Кафка (незаинтересован, нечовешки и неразбираем), животът на борда става непоносим. Не помага и това, че персонажите на французойката са банда престъпници с доживотни и смъртни присъди, на които частна компания (сигурно някоя като SpaceX на Мъск) предоставя възможността да отидат на самоубийствена мисия до най-близката черна дупка. Целта на мисията е да се види, дали хората могат да извлекат ротационната ѝ енергия, осигурявайки по този начин едно своеобразно перпетуум мобиле за човечеството на земята (което всъщност е базирано на реално съществуващата теория на британския физик Роджър Пенроуз).

Филмът започва обаче някъде от края, когато на кораба единствените оцелели са Монти (Робърт Патисън в една от най-добрите си роли) и неговата дъщеря, която е била родена на кораба. В началните сцени Дени ни развежда през него, където бебето гледа накъсани кадри от Земята в импровизираното си креватче, докато баща ѝ сменя отвън една от повредените му части. Монти изпуска инструмента, който държи в непрогледната бездна, притискаща го отвсякъде и веднага разбираме, че свободният полет в космоса не предполага красота и безметежност, а по-скоро - болезнена и буквално безкрайна клаустрофобичност. Тъмнината е дъно на океан, всепоглъщаща дълбочина,  като в някои сцени от “Под кожата” на Джонатан Глейзър. След това Дени започва умело да лавира между настояще, минало и бъдеще, за да проследи трагичния вектор на падението, на който екипажът става жертва. Обратно на утопичния идеал, персонажите изглежда репродуцират същите социални структури, чиито окови се очаква да свалят и оставят зад себе си на земята. Така например, когато първата жертва на борда се оказва едно афроамериканско момиче, Черни (рапърът Андре Бенаджим) отбелязва, че дори в космоса чернокожите умират първи (христоматийна шега, използвана често по адрес на холивудските хоръри). Неговото име пък му е било дадено от някакви руски космонавти на земята и е още един ясен знак, че не можем просто да избягаме от толкова "архетипни" и дълбоко вкоренени проблеми като расизма.

Свой абсурден космически инвариант открива и странната религиозна динамика, която се завихря около образа на Жулиет Бинош (д-р Дибс), която влиза в ролята на някакъв зловещ техно-шаман, тъпчещ екипажа с наркотици и хормони, за да го държи под контрол и да експериментира с неговите членове. Главната ѝ цел е да осемени успешно поне една от жените на борда, за да бъде родено, посредством инвитро, първото дете в космоса. В една сцена тя упоява екипажа и съвсем като сукуб (средновековен демон) преспива с Монте (единственият, който не мастурбира на борда, защото упражнява някаква своя собствена нихилистична аскеза) и след това опложда Бойзи (куриозната Мия Гот). Така в крайна сметка се ражда и малкото момиченце, което към края на филма, вече е тийнейджър, и отново, обратно на очакванията, репродуцира добре познатите ни "земни" културни клишета (започва например да се моли), които попива от призрачните, телевизионни трансмисии, достигащи по чудо до кораба.

Изглежда няма никакъв начин да се избяга от онова човешко, твърде човешко, което структурира и детерминира нашия живот. На кораба на Дени санитарният "просвещенски" идеал и студената логика на технологичния прогрес отстъпват място на насилието (особено на това върху жени) - сексуалното (в най-крайните му форми) и натуралистичното (виждаме кръв, сперма, урина и дори лактиращите гърди на Бойзи). Единственият, който се съпротивлява (и може би заради това оцелява), е Монте, който всички наричат монах, заради ирационалното му решение да се въздържа от карнални удоволствия (в частност секса и наркотиците, които д-р Дибс лансира). Загатва се, че въпросната аскетична твърдост е единственото нещо, което му помага да не репродуцира още един стар като света сюжет - инцестуалния. За разлика от съвкупляващия се с дъщерите си Лот (защото не остават други мъже след унищожението на Содом и Гомор), Монте успява да разбие порочния кръг на греха и насилието, за което бива "възнаграден" в отворения финал на филма, който "играе на живот и смърт" с абсурдната надежда за едно есхатологично после. В този смисъл, колкото и да е брутален, и песимистичен “Живот нависоко”, накрая тъмнината отстъпва, защото извън границите на възможното, там където Дени ни отвежда, има само светлина.