КИНОМАНИЯ 2017: СРЕЩА НА ВЪРХА


от
на г.

КИНОМАНИЯ 2017: СРЕЩА НА ВЪРХА

Странно отиграната комбинация от бързо темпо и в същото време почти нулево напрежение ражда хетеротопията на „Среща на върха“. Не, това не е приказка за Латинска Америка, родена от нечии колониални стремежи, а напротив – реалността е цялата там, оспорена и преобърната, на моменти налудничава (какъв по-добър експорт, ако не магическият реализъм!), но в никой случай заобиколена. След отърсването, че цял континент е бил главен герой, трябва да мине известно време, за да се появи логичният въпрос – кога изобщо се развива действието? Тези дни Бразилия не е главатар на романтичните пролетарии на света, нито пък Мексико е троянски кон на Щатите, но филмът представя тези позиции като напълно възможни, все едно ролите просто са били сменени още веднъж след поредния цикъл от избори. Или пък ако държавните лидери бяха разположени по друг начин на церемониалната снимка в чилийските Анди, всичко щеше да бъде различно – звучи като пасианс, защото всъщност е.

Освен като признание за случайното разпределение на маските в съвременната политика, “Среща на върха“ показва колко интересно (макар и също обречено) е присъствието сред тях не на кого да е, а на „невидимия човек“. Аржентинският президент Бланко (Рикардо Дарин) – погълнат от бялото си име, е по-скоро черният кон на лидерската среща за евентуалното създаване на общоамерикански петролен съюз. Точно наопаки на класическия персонаж на Чонси Гардинър в „Being There”, той е идиот в очите на другите, защото е непредвидим. Тази непредвидимост обаче не е функция нито на извънредна хитрост, нито на липса на интелект и в това отношение филмът на Сантяго Митре само привидно се занимава с конкретни персонажи и дори с конкретни държави.

В действителност това е една цинична ода за неспособността на политиците да формират политики, защото самата политика работи срещу тяхната добра воля. Бланко е невидим, тъй като не говори специфичния политически език – той не е вързан към някой определен лагер, свикнал е да работи с хора, а не с идеи и може би дори не е искал съвсем да става президент, но така се е случило. Налага му се да тича с все сила, за да остане на едно място – запушва пробойни, дава интервюта, слуша интриги, а разумното решение така или иначе няма да бъде взето от него. Кой би желал да е на негово място?

В тази вселена колкото позната, толкова и напудрена, няма нужда кадрите да достигат до естествения си край – с желязна дисциплина са изрязани всички моменти, в които могат да бъдат спечелени лесни точки. Когато мачът е свирен, е ненужно и дори неморално да виждаме последния съдийски сигнал – от този девиз се движи и „Среща на върха“ и оставя диалозите на силата на намеците. Парадоксално, но не само разбирането е по-голямо, но и героите са още по-живи, когато са недоразвити, защото филмът избира да разкаже накъсания им живот по накъсан начин – без да има централна история, без да им се налага да залагат на една карта или да са поставени пред твърде етично обосновани избори. Така атмосферата се придържа към една вече открояваща се традиция на филми като „Министърът“ и „Изповеди“, в които обичайното недоволство от факта, че няколко объркани души решават съдбата на милиарди се преобръща така, че всички да се превърнем в по един Бланко – решаването на съдби в крайна сметка се оказва тежест, а не забавление.

В тази връзка „Среща на върха“ дръзко избира да пропуска избирателно тъмнината на политическия трилър и за един дълъг момент се концентрира върху личната история на президента: отношенията с дъщеря му съвсем тихо са доведени до ексцес, все едно един друг филм, много по-личен и камерен, навлиза насред помпозната среща на лидерите и я избутва със смразяващо спокойствие. Без да е заявено като конкуренция, частният живот дава ключ за обяснение на публичния: очертава се неизбежното преплитане на двете, при което приоритетите на личното надделяват зад често необяснимите мотиви; моралната оспоримост на политическите действия се представя като отговор на объркването, което всеки човек изпитва, а непригодността и последвалото пречупване на хора като Бланко е резултат от това, че те не могат да подредят собствения си свят. Нищо от това не е ново, но ако не друго, то е забележително, че някаква лична история, на моменти пресилена и излишна, успява да се вклини по толкова убедителен начин в предварително заявените рамки на филма. Оставяйки много въпроси за живота на Бланко без отговор, Митре отговаря на тях чрез публичния му образ, а това гали самочувствието на зрителя, който единствен узнава какво стои зад този образ.

Поне един човек обаче със сигурност не знае – Крисчън Слейтър в ролята на секретар на щатското правителство, изненадан, че аржентинският президент, за когото имат пълно досие, говори английски. Неговата предизвестена реч, която е напомпана и комерсиална, но въпреки това върши работа (малка алюзия към холивудските филми?), изглежда като остров на претенциозността сред суровите испаноезични разговори, но в същото време връща „Среща на върха“ към този толкова вълнуващ хибрид на бързо темпо и нулево напрежение. Също както и в политиката, самият фрагментарен формат, съответстващ на фрагментарния живот на елитния политик, е напълно достатъчен повод за съспенс, ако ще да знаем предварително развръзката на историята.