КИНОМАНИЯ 2016: ХУЛИЕТА


от
на г.

КИНОМАНИЯ 2016: ХУЛИЕТА

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Новият филм на Алмодовар (двадесети поред) е може би най-непретенциозният му, „тих“ и лаконичен проект досега. Той е изграден върху три разказа на канадската писателка Алис Мънро, които испанският режисьор съединява в един крайно убедителен и хомогенен сюжет, разливащ се бавно, но сигурно като капка кръв върху бяло платно. „Хулиета“ е преди всичко филм за вината – копринената, почти невидима дреха, която престъплението/грехът носи, когато последният започне да играе главната роля в живота ни. Тя е това “перпетуум мобиле“, което подхранва жестоките движения на „трагичното“, които поробват и унищожават личността. Алмодовар, разбира се, показва неколкократно, че в присъствието на любовта, не може (или поне не трябва), да има място за понятия като вина и още повече - грях, защото прошката и милостта са винаги по-силни.

Филмът, обаче започва преди момента на това „откровение“, което в крайна сметка ще спаси и освободи главния персонаж, Хулиета – поредният многопластов и софистициран женски образ в пантеона на Алмодовар. Зрителите биват запознати с нея точно, когато вината, която е интериоризирала и потискала години наред, най-накрая придобива форма и тежест, разкривайки една неумолима болка, която дори се превръща в заплаха за живота й. Пристъпвайки към разрешаването на този екзистенциален проблем, тя извършва един крайно „терапевтичен“ жест – сяда и описва в писмо до дъщеря си всичко, което я е довело до въпросния болезнен момент. С други думи лентата започва малко или много от своя край и Хулиета е натоварена с христоматийната задача да ни разкаже историята на живота си.

Това режисьорско решение придава на филма един доста мистериозен характер, особено като се вземе предвид, че в един от по-ранните проекти на испанеца („Кожата в която живея“) се подхожда по сходен начин, за да се достигне накрая до зловещ и трансгресивен финал. Зрителят може да се излъже, очаквайки същия драматичен интензитет от „Хулиета“, въпреки че подобен крайно осезаем „съспенс“ не изиграва лоша шега на сюжета. Алмодовар знае много добре, какво прави и в този ред на мисли наситената с напрежение атмосфера привлича вниманието ни не към това, какво ще се случи, а какво се случва, колкото и незначително и по-второстепенно да ни изглежда понякога то. Лентата в никакъв случай не е лишена от определена доза нарочен драматизъм, обаче той никога не достига екстравагантността и гръмкостта на апогея си като в някои от предишните проекти на испанеца. Самият Алмодовар споменава неведнъж в интервюта, че именно това е била целта му и в определен смисъл е освежаващо да видим режисьора в нова светлина. Заради горепосоченото, обаче филмът може лесно да бъде (и е) отписан от масовата публика, а и от повечето критици като непредставляващ особен интерес. Това е един преодолим проблем, който все пак ще попречи на много хора да видят,  с каква трезва прецизност Алмодовар гради образа на своята героиня.

В дълбочина Хулиета е не по-малко трагична фигура от тези в античната литература, която тя преподава като млада. Преследвана безмилостно от „съдбата“ (другото име на нейната вина), тя се запознава с бащата на своята бъдеща дъщеря (Хуан), благодарение на един незначителен грях, заради който, според нея, умира непознат човек. Така започва любовта. С първородния грях,  който, ако тя не преодолее, ще загине. Алмодовар, обаче иска да ни покаже именно това - как автентичната обич, която съществува между нас и ближния, може да се стопи в сянката на вината.

От друга страна, лекотата, с която Хулиета прощава на любовницата на Хуан по-нататък в сюжета е пример за терапевтичната сила на милостта (въпреки че този жест закъснява твърде много). Отвъд екзистенциалната динамика, която поражда вината на личностно ниво, Алмодовар ни разкрива, колко е заразна и как по невнимание се предава въпросната болест на ближния. Сценарият генерира този мотив с помощта на почти старозаветно предаване/наследяване на греха от майка на дъщеря (вместо от баща на син). По този начин и бъдещите поколения са въвлечени в екзистенциален водовъртеж, от който любовта се опитва да се измъкне, като за целта трябва да преодолее травмата на своя генезис, защото с него се появява и потенцията за грях.

В крайна сметка тези теми и мотиви не са (и няма как да са) чужди на Алмодовар, който е имал болезнения опит да бъде школуван в рамките на една крайно фундаменталистка и същевременно лицемерна католическа среда. Това донякъде би могло да обясни причината за тази радикална апологизация на прошката, която трябва бъде извършвана смело и спокойно, колкото и да е голям греха на човека, който я търси. Същевременно филмът не се ограничава само до това симпатично упражнение по милост. На концептуално ниво се случва нещо много по-красиво и значително. Алмодовар ни подканя не просто да прощаваме на другите, но и да простим на себе си, че ги обичаме.