КИНОМАНИЯ 2016: ХИЩНИЦИ В МРАКА


от
на г.

КИНОМАНИЯ 2016: ХИЩНИЦИ В МРАКА

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

„Хищници в мрака“ е едно голямо упражнение по субвертиране, а Том Форд е пироман и се наслаждава на горенето на мостове секунди, след като ги е построил. Крайният резултат е покана за лъскав ресторант, на която по неясни причини поканеният не идва.

Редкият случай на моден дизайнер, решил да опита да прави кино, автоматично насочва към темата за формализма, още повече при спомена за стилистичната завършеност на „Самотен мъж“. Реакцията на Том Форд на коментарите за самоцелност на дебютния му филм е единствената правилна – да задълбае още повече във формализма, така че пародията да се превърне в крайната точка на сериозност, а опаковката – в самото съдържание. Сега вече красивите тоалети са не просто дрехи, а самостоятелни герои, което най-сетне им позволява да бъдат признати за красиви тоалети (с функция!).

Одумваната начална сцена на „Хищници в мрака“ задава въпросното субвертивно настроение: абсолютната свобода на голите месести тела е толкова илюзорна, колкото идеята за абсолютна свобода, която няма да видим повече до края на филма. Но в тяхната откъснатост от времето и пространството само привидно се набива на очи огромното его на артиста, способен да замае с красивите си кадри: всъщност в телата могат да се открият и краят на съвременното изкуство, превърнато в обект на консумация, и самите консуматорски тела без органи.

Освен модата и визуалното изкуство обаче Том Форд добавя още една реалност – тази на литературата, при това в хитро построена опозиция спрямо „реалността“. Докато празният живот на Сюзън (Ейми Адамс) е фиксиран като „истинската“ част от филма, то историята за Тони Хейстингс, описана в роман от бившия й съпруг Едуард (и в двете роли Джейк Джиленхал) е от самото начало заявена като фикция, но в тази фикция се оказва, че има много повече „автентичност“. Още сцената на магистралата е изпитание за нервите и подлудява с постоянното отлагане на решението какво ще се случи, а докато стане време за развръзката, съдбата на Сюзън е от все по-малко значение за големия разказ. И така, ползвайки конвенцията на психологическия трилър, Том Форд показва как една добре употребена конвенция внушава повече истинност, ако ще и да е разположена в контраст с нещо друго, което е представено като по-истинно.

Тук освен за литература става дума и за едно деликатно намигване към разлома между жанрово и нежанрово кино – докато ежедневието на Сюзън, иначе галеристка в интересния Лос Анджелис, се състои от епизоди на незначителни дейности като в европейски филм от 60-те, то сравнително семплата (и тексаска) драма на Едуард/Тони Хейстингс черпи от магическата сила на фабулата, а заедно с нея от същото място пие и филмът – не е случайно, че филмът носи същото име като романа на Едуард.

Нито пък е случайно, че откритото противопоставяне на живота във и извън романа прикрива аналогичното противопоставяне, на което са станали жертва и двамата бивши съпрузи – историята, превърната в кино зрелище, поглъща по същия начин, по който Едуард е бил погълнат от собствената идея за Сюзън, а Сюзън – от идеята си за Едуард. Отровата във всеки един случай е тази на изкуството, което създава изкушения без морална опора – и двамата са пленени от другия заради желанието му да прави изкуство, но и двамата се разочароват, когато видят човека отвъд това желание (и отвъд просвещенското преклонение пред таланта). Последиците от отровата са също идентични: ослепяване.

Именно заради това постоянното напрежение във филма се поддържа не само от умелото жонглиране между паралелните истории, но и защото така и не се разбира какво е мнението на самия Том Форд за изкуството. Той сякаш осмива писането като егоистичен акт, довел до раздялата на Сюзън и Едуард, но пък именно чрез романа на Едуард Сюзън се свързва отново с него, включително в почти езотеричните моменти на съвпадение между отдалечените им животи (явна препратка към „Двойнственият живот на Вероник“ на Кешловски, където идентичността също е поставена в зависимост от житейските избори).

Но оригиналното режисьорско послание е, че сюблимирането чрез писане е толкова равностойно на изживяването на травмата, че границата между двете практически не съществува. От една страна, очевидно е, че бруталното изнасилване и убийство на семейството на Тони служи като метафора за случилото се между Едуард и Сюзън, от друга обаче – самото изживяване на четене/гледане на тази история, с уговорката, че тя е фикция, замества случилото се, прави го още по-реално чрез свободата, която актът на изкуство дава на въображението. Затова и финалната сцена служи като паркинг, на който двете истории най-накрая се събират: внушението на изкуството все пак може да промени живота и да накара силната Сюзън да бъде изиграна и да изглежда слаба пред бившия си съпруг, когото е победила.

Това финално смекчаване на филма до откровената тема за отмъщението е много ценен отказ от морализаторската позиция на страничния наблюдател. Ако преди това Том Форд е оперирал на няколко различни метанива, накрая всичко може, макар и не съвсем добродушно и безболезнено, да приключи като история, както всеки друг филм. Забележителен намек за природата на отмъщението се вижда в сцената, когато Сюзън забелязва като че ли за пръв път произведение на съвременното изкуство в галерията си, представляващо думата Revenge, разтеглена на няколко реда, като на последния стои едно самотно E. Провлачено и в крайна сметка самотно е отмъщението във филма, но така то се превръща в едно от малкото неща, чиято автентичност не могат да се поставят под съмнение.

Така „Хищници в мрака“ разобличава изкуството и в същото време го издига на пиедестал. Педантичното задълбаване на филма върху определени детайли, и то тогава, когато съспенсът от трилъра във филма е най-силен, трябва да послужи както като самоирония за самоцелността, така и като причина за отличаване на този филм от всички останали трилъри. Защото той се занимава не с нещо друго, ами с влиянието, което един трилър може да има върху екзистенцията.

Успокояващо е да се мисли колко ефективен е „Хищници в мрака“ на фона на неговата направо банална непретенциозност. Щом като от съвсем елементарни идеи като тези, че жените се превръщат в майките си, а писателите пишат за себе си може да се извади толкова много, значи слуховете за изчерпаността на историите са силно преувеличени.