КАРЛОВИ ВАРИ 2019: СКАНДИНАВСКО МЪЛЧАНИЕ


от
на г.

КАРЛОВИ ВАРИ 2019: СКАНДИНАВСКО МЪЛЧАНИЕ

Чернобяла природа, в която бялото е главно сняг. Млад мъж се качва в колата на млада жена и докато карат нанякъде, се опитва да я разговори. Дали е автостопаджия? Не, защото след определен момент започва да пита неща, които са твърде лични. Не са се виждали отдавна, но са свързани – как обаче? Той ѝ е брат. И е лежал в затвора. Тя продължава да не шуква и мълчанието ѝ, което отначало изглежда като проява на плахост или на сдържаност, все повече заприличва на инструмент за упражняване на власт, дори на мъчение. Дали той е насилникът? Или тя? Или някой, когото вече го няма? Мъжът пълни тишината с нишка от думи, която наплита рехава история за мъка, вина и смърт. След едно кратко спиране в крайпътна закусвалня и смяна на местата в колата, ги застига полицейски патрул. И всичко започва отначало.

Най-явният предшественик на „Скандинавско мълчание“, този малък естонски експеримент, е „Бягай, Лола“, който преди 20 години показа последователно три версии на един напрегнат епизод от живота на млад мъж и млада жена. Там обаче триптихът се сътоеше от три взаимноизкючващи се варианта на една и съща ситуация при три различни избора на героите и беше див, ярък, на живот и смърт. Тук трите части са едно и също, видяно от различни гледни точки, и хладно, методично се наслагват до постигане на „стереоскопично изображение“. Вторият път говори само младата жена, а мъжът слуша, без да се обади нито веднъж. Третият път, когато вече мълчат и двамата (историята, разбира се, е вече съкратена и дадена в нови детайли, така че да не скучаем от потретянето и да имаме време да си попълним картината), става ясно, че досега сме слушали вътрешните им монолози. Тишината, внушава авторът Марти Хелде, е пълна с информация и човек трябва да умее да я извлече оттам. Естония не е скандинавска страна, но и тя е способна на непробиваемото северно мълчание: макар Хелде да твърди, че се е целил в точката на неизбежното му нарушаване, то така и не настъпва в реалността на екрана.

Необходимостта да следим думите и действията на двамата в колата, както и настоящето и миналото, да ги свързваме, да гадаем кой кого, защо и как и да коригираме каквото сме допускали допреди малко е една от най-свежите черти на филма. Желанието му да направи нещо хармонично и авторско от насипната суровина на действителността – втора. Отношението му към пейзажа като съществена част от събитията и атмосферата (особено снимките от въздуха, които са основният носител на съществена за този сюжет тема като освобождението) – трета. Четвърта е музиката, която тук-таме своеволно се налага в битката за предния план, но като цяло додава полезни простор и абстрактност. Пета е куриозното усещане, че в края на това пътуване (което парадоксално е безизходица), единствените пристигнали на местоназначението, а именно пред истината, сме ние, зрителите, не и притихналите персонажи...

От друга страна, филмът ми беше интересен и заради явните си недостатъци. За камерен разказ като този текстът далеч не е толкова силен и капаните му хич не са толкова хитроумно заложени, колкото би могло и би трябвало, за да повярваме в поезията на разсъжденията и в мотивацията на героите да стигат до крайности. Проблемът в миналото, избран да отключи действието, е използван банално, като някакъв жокер, който няма нужда от нюансиране и персонализиране. Елегантният, фееричен ритъм на повествованието рязко се чупи от грубата сцена в тоалетната на закусвалнята, сякаш изрязана от долнопробен американски трилър – шперплатова кръпка върху стъклото на прозорец. Издържаната чернобяла отдалеченост на цялото се обезсмисля с кичозното нахлуване на цвета в края – свръхобяснително и ненужно... И все пак съществуването и гледането на този филм – като че осъществен едва в три четвърти от първоначалния си замисъл – имат смисъл и оставят следа.

В много интересната тази година подборка „На Изток от Запада“ на 54-ия Карлови Вари, където се състезаваше „Скандинавско мълчание“ (редом с мъчителния, но безкрайно умел със сечивата на занаята „Арест“ и чудесния комичен „Мислите ми са тихи“, които вече обсъдихме), наградата неведомо защо спечели руският дебют „Бик“ – може би най-скучното от всичките 12 предложения. Безсилно имитативен спрямо западните социални драми (нелогичният тартор на деведесетарска банда „борчета“ в малък постсъветски град с прякор Бика се мъчи да е Юън Макгрегър от „Трейнспотинг“ и не стига доникъде – не по вина на иначе самоотвержения актьор), псевдоправдив (а всъщност видимо незапознат с някои от най-черните и сиви детайли от онова десетилетие) и направен по рецепта, не по необходимост, „Бик“ ми се стори лош избор особено в сравнение със „Скандинавско мълчание“, което, при все грешките и неравностите си, при все разминаването между намерението и изпълнението, е малка победа над конвенционалното, комерсиалното и премиланото хиляда пъти. Тоест спада точно към категорията кино, което очакваме на фестивал.