КАН 2019: МАЛЪК ДЖО


от
на г.

КАН 2019: МАЛЪК ДЖО

Малък Джо” е първият англоезичен филм на австрийката Йесика Хауснер - нейно дебютно присъствие в официалната програма на фестивала в Кан. Предишният ѝ кинопроект, “Луда любов”, който участва в надпреварата за наградата “Особен поглед” през 2014 г., представлява макабрена сатира на романтическата епоха и нейните опасно сантиментални схващания за любовта и изкуството, в стил “Животът е другаде” на Милан Кундера. А пък филмът преди него, провокативният “Лурд”, който с ехидно-хумористичен апломб деконструира авторитета на едноименното френско градче на католическите чудеса, се превърна в един от по-вторичните, но доста ярки хитове на съвременното европейско кино. И двете истории са поднесени с преднамерено тромав и язвително самоироничен маниер, напомнящ творческия почерк на нейния сънародник Улрих Зайдъл и (в някои отношения) на провокативния романист Мишел Уелбек. Този набързо скроен букет от асоциации, влияния и мотиви е необходим, за да се оцени до каква степен Хауснер, на пръв поглед, се отклонява от своето амплоа с “Малък Джо” – научнофантастичен ботанически (псевдо) римейк на “В чужди тела”, като хорър елементите са съкратени до минимум, за да се избегне жанровото клеймо. Въпреки че това не е първият опит на австрийката да направи филм на ужасите (печално слабия “Хотел”, 2004 г.), англоезичният ѝ дебют в дълбочина има повече общо с някоя европейска арт-хаус продукция (като “Кучешки зъб” на Лантимос), отколкото с клишетата и тропите на въпросния жанр. Но тъй като това не става ясно от самото начало, а се разбира едва към края на “Малък Джо”, някои критици побързаха да отбележат и разкритикуват колко скучен и безметежен за хорър е иначе стилно заснетия опит на австрийката да достигне англоговорящата публика. Ако бъде разглеждан обаче като "анти-хорър", филмът задава няколко наистина провокативни въпроси на зрителя, като по този начин едновременно се разкриват както действителната му стойност, така и реалните му недостатъци.

Алис е амбициозен микробиолог, който работи като развъждач на генномодифицирани растения, като най-новият ѝ проект е кръстеният на сина ѝ “Малък Джо”. Това е цвете, за което човек трябва да полага екстензивни грижи  –  да му говори, да го докосва и да поддържа специфична температура в помещението, където то се намира, а в замяна последното отделя т.н. хормон на любовта окситоцин, който се среща в големи количества в мозъка на майки след раждане и се смята, че отговаря за усещането за щастие и добро настроение при хората. Идеята е някой ден всеки да си има по един “Малък Джо” у дома, който да му осигурява чувството на перманентно блаженство, изпълнявайки ролята на дете, което никога не пораства. Единственият проблем е, че Алис и нейният партньор Крис създават цветето стерилно, защото иначе е възможно да се генерират непредвидени мутации, ако цветният му прашец успее да оплоди друго растение. В резултат виталистичният истинкт за оцеляване (ала Шопенхауер), присъщ на всяко живо същество, принуждава “Малкия Джо” да открие друг начин да се “размножава”, или по-скоро да подсигури своя бъдещ симбиотичен жизнен цикъл. Оказва се, че поленът, който растението все пак отделя, може и да е стерилен, но въпреки всичко, когато бива вдишан от човек, му внушава, че е щастлив и че същинската му мисия в живота е да се грижи за благосъстоянието на цветето, което го е направило такъв. Освен това хората попаднали под влиянието на “Малък Джо” споделят, че макар и вече да са дълбоко удовлетворени от собственото си битие, се чувстват алиенирани от самите себе си, сякаш са актьори, които заучено и по инерция възпроизвеждат предишното си ежедневие (нещо, което единствено притеснените им близки забелязват).

За разлика обаче от класиката на Дон Сийгъл-Филип Кауфман-Абел Ферара, “В чужди тела”, филмът не внушава чувството на ужас, че бихме могли да бъдем подменени с наши непълнокръвни копия – симулакруми, които профанизират и изкривяват същността на оригинала. Хауснер по-скоро "застава на страната на двойниците", поставяйки под въпрос значението, което придаваме на нещо толкова абстрактно като автентичността. Дали близките на жертвите на “Малък Джо” имат правото да разрушават тяхното щастие, само защото любимите им хора вече не съвпадат с представата им за тях? Хауснер разкрива нещо дълбоко егоистично и параноично в това да осъждаме спонтанните личностни трансформации на тези около нас. Освен това австрийката настоява, че може би двойниците виждат нещо, което ние, от високомерната позиция на "автентичността" не забелязваме – че, така или иначе, в известен смисъл, вече всеки се преструва, че е себе си и в живота играе "собствената си роля". По този начин цветето се оказва панацея, която премахва не само всяко страдание, но и унищожава човешкия егоизъм и гордостта. Принуждавайки хората да се грижат за него, “Малкият принц” ги смирява и насочва към това, че отвъд техните имагинерни проблеми и крайно кодифицирания театър на ежедневието им се крие възможността да са пълноценно, автентично и докрай – "не себе си." Защото, когато бъдем "себе си" сме нещастни и нашето спасение може да бъде единствено радикалното преживяване на Другостта. Затова и филмът убедително функционира под формата на доволно успешен "анти-хорър" (или по-скоро като "анти-антиутопия"), като Хауснер ни показва, че нещото, от което понякога ни е страх най-много, е възможността да напуснем собствения си свят (страданията, проблемите, претенциите, маскираните като свобода зависимости и желанията си, които култивираме цял живот) и просто да бъдем щастливи.