КАН 2019: КАБУЛСКИТЕ ЛЯСТОВИЦИ


от
на г.

КАН 2019: КАБУЛСКИТЕ ЛЯСТОВИЦИ

След успеха на “Червената костенурка” в Кан през 2016 г. в програмата “Особен поглед” отново се появи впечатляваща анимационна продукция. “Кабулските лястовици” е адаптация на интернационалния бестселър на Ясмина Кадра за живота на две женени двойки непосредствено след като  талибаните превземат афганистанската столица през 1998 г. и налагат фундаменталистки шариат. Режисиран от актрисата Забу Брайтман и младата аниматорка Елеа Губе-Мевелек, филмът преобразява пясъците и руините на Кабул в почти импресионистичен акварелен пейзаж, от който струи живот, нежност и тъга.

Двете французойки са се справили отлично със сценария, редуцирайки написаното в романа без да отнемат от силата на посланието му, като дори са синтезирали и предали с пробождаща точност травмата конституираща негово ядро. Филмът разкрива в дълбочина трагичния опит да изгубиш някогашната си свобода и да станеш жертва на репресивен варварски режим, който използва религията като претекст да защитава с нехуманна жестокост своите интереси. В този смисъл “Кабулските лястовици” не си позволява да демонизира исляма сам по себе си, а по-скоро привлича вниманието ни към факта, че едно сравнително модерно общество (каквото, ако погледнем снимки от този период, ще се убедим е било афганистанското преди идването на талибаните) може с лекота да направи голяма крачка назад в резултат на определени геополитически обстоятелства.

Персонажите във филма се опитват да осмислят новата си действителност, разкъсани между вярата и съвестта си, която им подсказва например, че новоналожените публични екзекуции на жени едва ли са непременно оправдани, богоугодни и наложителни. “Кабулските лястовици” всъщност започва с подобно ритуално пребиване на жена с камъни, в което взема частично участие дори Мохсен – току-що дипломирал се студент по история, живеещ ден за ден със своята свободолюбива съпруга Зунайра, която се крие в бедняшкия им дом, защото не желае да носи бурка и мечтае да стане художник. Печалната сцена с екзекутираната афганистанка е още по-покъртителна, когато се вземе предвид, че даже човек с по-светски и либерални разбирания, като младия историк би могъл да бъде опиянен от сляпата ярост на тълпата и да посегне към камъка в краката си. Самият Мохсен е изненадан и отвратен от себе си и парадоксалната си постъпка, а когато Зунайра разбира, не успява да му прости. След това по време на техен скандал, той се спъва и пада, удряйки главата си на ръба на един камък, което го убива на място. Съпругата му незабавно бива арестувана и осъдена на смърт, като екзекуцията ѝ е предвидена за откриването на официален футболен турнир, на който ще присъстват високопоставени представители на режима, които трябва да бъдат подобаващо посрещнати – с кърваво зрелище.

От този момент нататък на преден план изпъкват ярките качества на сюжета, който внимателно, прозорливо и със задълбочено разбиране изследва както възможността един млад свободомислещ човек да се изкуши от фундаменталисткия популизъм, така и способността на закоравял религиозен мъж да захвърли всичко, в което вярва в името на красотата, любовта и справедливостта. Атик е куцащ военен ветеран, който при новия режим е назначен за надзирател на женския затвор. Той живее обезверен и апатичен сред руините на родния си град, неспособен да се примири с наближаващата смърт на благочестивата си жена Мюссарат, която е болна от рак. Когато Зунайра попада в затвора, Атик се влюбва в нея, или по-скоро в нейното изкуство и жажда за живот и свобода. Ставайки свидетел на безпрецедентен изблик на емоции от страна на съпруга си, в чувствата на чието закърняло сърце тя вече е изгубила вяра, Мюссарат решава да умре на мястото на Зунайра, скрита под нейната бурка. Така един от символите на фундаменталистката демагогия се превръща в неочакван компонент от реквизита на личностната еманципация.

Интересно е да се отбележи и че моментът с рисунките на младото момиче (едната от които е гол автопортрет) е израз на решителна съпротива в контекста на радикалния ислям, който често забранява изобразяването на животни и хора, опирайки се на някои хадити, защото се вярва, или че човек се опитва да изземе функциите на единствения същински творец Аллах, или че пропагандира създаването на нови идоли. В този ред на мисли, самият избор да се направи анимационен филм по книгата на Кадра е жест на съпротива, който допълнително разгръща някои от идеите залегнали в основата на романа и образа на Зунайра. Една друга френскоезична анимация за Близкия изток, която борави със сходен анти-фундаменталистки инструментариум, е “Персеполис” на Маржан Сатрапи и Венсан Пароно, като паралелите между двете кинотворби са повече от натрапващи се. Тепърва ще се види дали тази особено радикална в контекста, от който произлиза авторска кино-ниша, ще има плодотворно и по-трайно бъдеще. Но дори преди това да се разбере “Кабулските лястовици” ще заеме своето място в историята на анимацията като пронизващ сърцето, емоционален и поучителен триумф, който ни напомня колко е крехка свободата ни и колко сме близо до това сами да се откажем от нея.