КАН 2019: ФАРЪТ


от
на г.

КАН 2019: ФАРЪТ

Най-мрачният, миризлив, мухлясал, махмурлийски, токсичен и мизерно мистериозен филм от тазгодишната Режисьорска селекция представлява реверанс към аналоговото минало на киното и старите майстори - в частност Карл Драйер и Ингмар Бергман. “Фарът” е вторият филм на Робърт Егърс, който дебютира смело с интелигентния си хорър “Вещицата”. Новият му проект събира хамелеона Робърт Патинсън и ветерана Уилям Дефо, двама актьори, които сякаш без усилие въплъщават изтерзани и емоционално бездънни персонажи. Куцият капитан Томас Уейк (Дефо) си взима младия Ефраим Уинслоу (Патинсън) за нов чирак, който да му помага в грижата за фар, след като предишният назначен полудял до смърт. Очакванията за филма, заснет в черно-бяло и архаичния вече тесен формат, бяха големи и филмът успя да впечатли всеки скептик, а в последствие спечели наградата на ФИПРЕСИ в категорията за режисура.

Макар да започва като упражнение по стил, филмът разгръща своя потенциал бавно и загадъчно. Централното кадриране на тесни обекти - нос на кораб, който пори бурните вълни и фар, окъпан в собствената си светлина до изличаване - е съпроводено с гръмкия вой на сирените. Засиленият контраст на светлината и сенките рисуват призрачни фигури по ръба на кадъра и монохромната цветова схема има дезориентиращ ефект. Денят и пълнолунната нощ стават неразличими и постепенното пропадане в лудостта се оказва неизбежно. Островът е толкова малък, че се побира в квадратния кадър напълно, а географията му е съставена от фара, барака с провизии и барака за спане - така стесненият хронотоп действа клаустрофобично както за зрителя, така и за героите. Реципрочната връзка между героите и зрителя във филма е изострена с помощта на формалните естетически принципи на картините, на сюжета, но и на ниво монтаж. Умението на Луис Форд (“Вещицата”, “Див живот”) да извиква първични и емоционално наситени реакции у зрителя е засвидетелствано чрез слепването и разделянето на епизодите в техния кулминационен пик. Близките кадри се съсредоточават върху лицата на героите, които изпълват целия (тесен) екран със своята взаимно подклаждаща се лудост.

 

На сюжтено ниво, “Фарът” разиграва психотичните епизоди, които могат да застигнат моряци и пазачи на фарове, прекарали дълго време в изолация. Също така тук се съдържат препратки към истинска история от 19-ти век, инцидент в Уелс, в който един от двамата пазачи умира при необясними обстоятелства. В интензивния си психологизъм и отдадено развитие на персонажите, филмът докосва темите за репресираната (хомо)сексуалност (намек за “Били Бъд” от Хърман Мелвил)  и подканва към психоаналитични интерпретации, когато идентичността на двамата герои се размива и разменя, а героят на Патинсън извиква на началника си: “Ти не си баща ми!”. Символно, “Фарът” борави с морската митология - съблазнителни и опасни сирени, Нептун и Прометей, както и специфичните легенди за чайките като носители на душите на мъртви моряци. След този филм, чайките няма да са това, което са.

Смелостта на филма на Егърс да бъде мистичен и едновременно с това да позволява да показва насилие, алкохолни делириумни дни и ужасяващи телесни трансформации доказва неговата гъвкавост в репрезентационните рамки, които сам си задава. В обещанието си за висок стилов еталон, “Фарът” не се свени да рамкира Дефо в отблъскващо пиянство, но с ореол и композиция, която да напомня Драйеровата Жана Д`Арк. Подобна трансгресия на визуално и тематично ниво затвърждава потенциала на младия режисьор и придава на филма едновременно турбулентност, дълбочина и разтърсващо катартичен потенциал. Изчистеният му черно-бял дълбок фокус от друга страна прави невъзможно да се забравят най-въздействащите и шокиращи образи. Това не е филм, от който човек си тръгва лесно.

В своята многопластовост на линиите, филмът лесно провокира многопосочност на интерпретациите си и това също свидетелства за богатството да бъде на ръба на жанровото кино - хорър, мистерия, драма - и да си служи умело с похватите на всеки жанр, достигайки до най-тъмните кътчета на човешката душа. Динамиката между персонажите на Уинслоу и Уейк се установява и преподрежда в хода на филма и колкото по-неясно става времето, което е изминало, толкова повече се размиват и границите на това кой командва. Както в истинската случка от 1801, пазачът и неговият подчинен спорят до изтощение. Тук и двамата герои са надарени с цветист език и северняшки диалекти, като се открояват няколко монолога, в които се разменят такива словесни клетви и макабрени закани, които граничат с абсурда в описанията на Франсоа Рабле и Френския висок класицизъм. Когато обаче Уинслоу склонява да пие алкохола, който Уейк всяка вечер му предлага (“Питието предпазва човека да не стане от него злодей!”), видимото примирие всъщност разлага още повече техните отношения и фокусираните картини се размиват: вече почти нищо не изглежда ясно и отчетливо.

Има и нещо приказно в ревностното разделяне на задълженията, на което капитан Уейк настоява, напомнящо повече клаустрофобията в “Синята брада”, отколкото някакъв магичен епизод. Сдвоеният персонаж Уейк-Уинслоу се оказва в по-голяма степен удвоено отражение, когато алкохолната зависимост ги равнопоставя. Речта им се уеднаквява, както и песните, и техните истории. Усещането за близост е вече подкопано от злите поличби и бурята, която предстои на острова, но камерата не трепва пред това да ни покаже най-долните проявления на подобно успоредяване на герои. “Фарът” представлява и медитация над това що е мъжественост и изолирайки героите си както от околния свят, така и от присъствието (дори в историите) на важна женска роля, филмът не се свени да изчопли всичко под черните нокти на това, което в публичната сфера сме свикнали да четем като “токсична мъжественост”. Амбициозният и отговорен подход към етически щекотливата тема прави особено подходящ изборът на Патинсън и Дефо, които са готови да раздерат дори собствената си кожа, за да доближат максимално до персонажите си с цената на лудостта. Изобщо, премислянето на човешките взаимоотношения през призмата на изолация е особен тип експеримент, който се стреми да оголи нещо искрено човешко. Да отмахне като с екзорсизъм всичките неприятни, низки, смъртоносни стремежи, които обхващат човека в неговата първичност, за да изрови там една неочаквана уязвимост.