КАН 2019: ДЪЛГУЧ


от
на г.

КАН 2019: ДЪЛГУЧ

Кантемир Балагов е едва на 27, но присъствието и на втория му филм в програмата “Особен поглед” на фестивала в Кан тази година, затвърждава статута му на едно от най-значимите млади имена на новото руско кино. Дебютът му “Теснота” е потопен в меланхолични сини цветове, режещ портрет на затворена еврейска общност, която се бори за оцеляване в Налчик – столицата на руската федеративна единица Кабардино-Балкария, откъдето е родом и режисьорът. Филмът печели наградата на критиците в Кан през 2017 г. и сега Балагов има шанс да надгради тогавашния си успех, печелейки и самия приз “Особен поглед” с “Дългуч” – доволно трансгресивна и остро емоционална драма за живота на две жени в Ленинград година след края на Втората световна война. Кинонаративът представлява майсторски скроена карта на страданието и задушаващата меланхолия, в които се губят хората преживели неописуемия ад на военните действия. Балагов, въпреки мненията, че е протеже на живия руски класик Сокуров, пристъпва към задачата да предаде парализиращата обреченост, която царува на ленинградските улици, със завидно умение и неумолимо зрял поглед.

Филмът започва с един от кататоничните посттравматични пристъпи на бледия русокос “дългуч” Лия, която хриптейки се взира в празното пространство пред себе си, неспособна да откъсне поглед от нещо невидимо и зловещо. Тя се намира в занемарена болница, където работи като медицинска сестра и живее с Пашка – момченце, което изглежда е нейно, въпреки че впоследствие се разкрива, че е синът на най-добрата ѝ приятелка и обект на любовно желание - Маша. Последната поверява новороденото си дете на Лия, след като го ражда на фронта и решава вместо да избяга с него от войната, да продължи до Берлин с руската армия, за да отмъсти за смъртта на мъжа си, убит от немците. В може би една от най-безпощадните и зловещи сцени в историята на съвременното кино, Лия получава кататоничен пристъп, докато си играе с вече тригодишния Пашка и припада върху момченцето. Камерата застива върху малката ръчичка на детето, което напразно се опитва да избута тялото на гиганта, което го задушава под себе си. Въпросната смразяваща кръвта сцена, обаче слага едва началото на поредица от зловещи случки, които кулминират някъде отвъд надеждата – пространство, където след последния пароксизъм остава само чувството за безсилие и скръб.

След като Маша се завръща от фронта и разбира за смъртта на Пашка, се оказва, че вече не може да има деца – намеква се, че в резултат на злополучно цезарово сечение е изгубила репродуктивните си функции. Тя обаче си внушава, че единственото нещо, което ще затвори раните оставени от войната, е да си направи ново момченце с помощта на Лия, която в нейните очи ѝ е длъжник. Така между двете жени се заражда патологична взаимозависимост, която Балагов изследва в кодовете на един задушаващо клаустрофобичен киноезик напомнящ не по-малко мрачния “Синът на Саул” на Ласло Немеш. Руснакът отново работи в рамките на конкретен "букет от цветове", но този път ръждиви нюанси изпълняват функцията, която синьото има в “Теснота”. На този болнаво жълтеникав фон пристъпите на Лия и хладнокръвният налудничав поглед на Маша придобиват един още по-зловещ оттенък, който ни внушава, че няма живот след своеобразната смърт, която е войната.

Вместо опит да се спаси поне любовта оцеляла между двете жени сред останките на Ленинград и недоимъка, който е обезобразил Русия, получаваме  поредната брутална (този път секс) сцена, която в своята жестокост по нищо не отстъпва на христоматийното изнасилване на Моника Белучи в “Необратимо” на Гаспар Ное. Маша знае, че главният лекар в болницата  е евтанизирал редовно хора в последните години на войната с помощта на Лия и в замяна на това да не ги издаде на властите, ги изнудва да ѝ направят дете. Нейният отчаян ход се проваля, когато приятелката ѝ не успява да забременее от първия път, а през второ “изнасилване” никой няма повече сили да премине.

Има и още няколко покъртителни сцени, които твърде ефектно внушават на публиката чувство за безнадеждност, но всичките следват една и съща последователна и крайно макабрена в радикалната си обреченост, траектория на страданието. Така накрая филмът просто изтлява в бездната на собствената си преднамерена нагласа хладнокръвно и безмилостно да експонира природата на човешката болка в най-непоносимите ѝ измерения. От една страна е трудно да се повярва, че подобен мрачен и "зрял" песимизъм е дело на един толкова млад режисьор, но от друга се натрапва усещането, че това е нарочно търсен подход и (кино)език, на който именно младите хора могат да говорят метафорично или "ретроспективно" за неразрешимите проблеми и противоречия на нашето време, за липсата на любов, разум и справедливост в съвременния свят.