КАН 2019: БАКУРАУ


от
на г.

КАН 2019: БАКУРАУ

Тази година “Бакурау” спечели наградата на журито в Кан (заедно със “Клетниците” на Ладж Ли) със своя весело макабрен сюжет, субтилна политическа ангажираност и жанрова хибридност. “Водолей”, предишният филм на Клебер Мендоса Фильо, се превърна през 2016 г. в съвременна класика на новото бразилско кино, разказвайки измамно семплата история на Клара – пенсиониран, но все пак разпознаваем в родината си музикален критик, която в духа на 70-те се изправя срещу меркантилните практики на фирмата, опитваща се да купи и разруши дома ѝ. В отчаяната борба на този пост-хипарски Давид с корпоративния Голиат, се разкрива значението на миналото и пространствата, които наследяваме и обитаваме, без да се замисляме, че те носят невидимия отпечатък на живота, който са приютявали преди нас. Така Фильо противопоставя един здрав и на пръв поглед парадоксално разкрепостен “консерватизъм” на десния популизъм, чиято вълна в последните години разтърси и заля Бразилия.

Подобен концептуален хоризонт се доразгръща и в “Бакурау”, в който дребна, но сплотена общност със своя скромна история, местен фолклор и традиции (включващи употребата на растителен психаделик) се изправя срещу корупцията и агресивното колониализаторско самочувствие на група американски туристи-убийци. По този начин с помощта на своя филмов дизайнер, станал сърежисьор - Хулиано Дорнелес, Фильо създава нео-уестърн епос, който с жестокост и хумор (напомнящи Тарантино) си играе с кодовете на магическия реализъм, докато същевременно флиртува с “траш” естетиката на т.н. “B-movies” (като една от техните звезди, Удо Кир, играе христоматийния злодей в киноисторията). Едноименното фиктивно селище Бакурау, където се развива действието, представлява сюрреално и почти мистично пространство, застинало във времето и съпротивляващо се на всякакво външно влияние. Жителите на градчето са горди, впечатляващо сплотени и анархистично настроени хора, мразещи корумпирания си премиер (безчинстващ олигарх), който се вясва пред своите избиратели само за да си избере някое младо момиче и да изсипе един куп книги, развалена храна и антидепресанти на площада (с това се изчерпва “успешно” проведената му предизборна кампания).

Коренното население понася гореспоменатите унижения със завидна бодрост, разчитайки на своите местни закрилници-бандити (най-известен, от които е андрогенния Лунга), винаги готови да се намесят, ако градът бъде сериозно застрашен от прищевките на някой себичен и подкупен политик. Така описаната форма на съпротива е традиционна в контекста на културната история на Бразилия, където в началото на 20-ти век т.н. “социално бандитство” или “Cangaço” е било  разпространено в североизточните части на страната (то е и една от основните теми на бразилския уестърн, чийто разцвет е през 50-те и 60-те). С други думи ониричният начин на живот на хората в Бакурау е екзистенциален артефакт, който удивително намира актуално приложение в рамките на латиноамериканското съвремие. Миналото се оказва континуален извор, от който търсещите житейски смисъл черпят вдъхновение и „езотерични познания“, с чиято помощ ще се преборят с арогантността на модерния човек, не съзнаващ своята незначителност в контекста на историята и съответно прекарващ дните си в робство и угода на собствените си демони и страсти.

Именно такива са и декадентско настроените американски главорези водени от Майкъл (Удо Кир), които благодарение на оперетния си расизъм, с лека ръка оправдават факта, че в свободното си време ходят на лов за хора в по-бедни държави, за да разнообразят монотонното си ежедневие и да се насладят на своето “бяло превъзходство” далеч от предполагаемо зоркия и политически коректен, демократичен поглед на западната цивилизация. Но въпреки че очевидно се смятат за солта на земята, въпросните „съвременни фашизоидни антигерои“ се оказват крайно неподготвени да се изправят срещу смайващо хладнокръвните, надрусани жители на Бакурау, които дори с “примитивните” си оръжия заграбени от скромния музей на градчето успяват да накажат жестоко своеобразния им, надменен и арогантен хюбрис. Заради това накрая дори Майкъл (в качеството си на последователен и нетърсещ оправдание на постъпките си, декадент) се отегчава от расистките претенции на своите спътници (един от които пуска безвкусна шега за немския му произход) и се включва в тяхното „догвилско“ избиване. По този начин неподправената радикална автентичност и „любяща съборност“ на жителите на градчето триумфира над силите на вторично конструираното, „симулакрумно“  зло, които по правило са неспособни трайно да функционират заедно, поради иманентната на делото им нелюбов, която компенсират с манифестиране на сила и насилие.

В общи линии това лежи в основата на концептуалната тъкан на филма - противопоставянето на „традиционалисткия дух“ и начин на живот (който не се базира в колективните си същностни основания на псевдоконсервативни ксенофобски и расистки формули) и постколониалния блян на западния човек по изгубеното му „свещено право“ да властва над съдбите на по-слабите от него. Фильо и Дорнелес до голяма степен успешно поднасят крайно убедителна апология на една вече почти изчезнала (поне в своя чист вид) форма на „анархистичен консерватизъм“, напомняйки ни, че хората, които са ръководени от омраза използват (десни или леви) идеологически рамки, не защото вярват в тях, а само за да оправдаят низките си страсти и нарцистичния си страх от свободата.