БЕРЛИНАЛЕ 2018: КУЧЕШКИ ОСТРОВ


от
на г.

БЕРЛИНАЛЕ 2018: КУЧЕШКИ ОСТРОВ

Ако се бях вредил за пресконференцията, щях да попитам Уес Андерсън къде отидоха онези внезапни кратки реплики, които разкриват дълбини от ранимост, тъга, копнеж, носталгия и нежност; кога онези вечно каменни и делови лица, които така тихо разкриваха безкрайни вътрешни клокочения, бяха заменени от наводнението от сълзи, което от един момент нататък в “Кучешки остров” почна да накъртя и издаваше по-скоро загубена способност да бъде създадена истинска тъга; защо неудачниците и чешитите с техните разнородни отличителности, величествени стремления, грандиозни провали и изблици на болезнена откровеност отстъпиха на персонажи, които се носят почти безлично по руслото на историята; защо чаровното объркване е сменено от обикновено остроумие.

Тези липси правят филмите му по-лесно смилаеми, заради което навярно през последните години Андерсън загуби някои от почитателите си, но пък спечели други, при това по-многобройни. Историите му стават все по-сюжетни, а героите му – все по-малко самобитни и саможиви, носители на идеи и изпълнители на роли, вместо на самите себе си. С други думи, преди историята обслужваше персонажите, а сега персонажите обслужват историята.

Макар и все така уесандерсъновски като стил, филмите му (някъде от “Фантастичният господин Фокс” нататък) стават все по-ясни като структура, а и като послания. “Кучешки остров” е най-отчетлив в това отношение със своята нетипична ангажираност с актуални политически проблеми, макар и посредством шантав фантасмагоричен свят, в който Япония е управлявана от котколюбива династия, заточила всички кучета на Боклучения остров и плануваща тяхното пълно изтребление, разбира се, като гони тази цел с манипулации на данни, спъване на научните изследвания, заглушаване на опозиционната “Научна партия” и прочие политически техники. Налични са дори толкова познатите ни конспирационни шикалкавения и кряскания от страна на властващите – когато чуждестранната студентка Трейси Уолкър повежда прокучешкия протест, кметът Кобаяши заявява най-уверено, че всички протестиращи са изпратени от чужди организации, след което нарежда незабавното експулсиране на Трейси. Въпреки политическия фон във фокуса на разказа все пак е една малка история: приключението на момчето Атари, което търси загубеното си куче Спотс. Впрочем, в продължение на разсъжденията от предишния абзац, Атари е навярно главният герой във филм на Уес Андерсън с най-неразбработен характер. Дори и след флашбека от миналото му за него не става ясно почти нищо освен пряко свързаното с приключението.

От друга страна, това, което устоява в творчеството на Уес Андерсън, е неизчерпаемият мерак и енергичност, занаятчийското отношение към творбата и обсесивната грижа към детайла. Много са авторите, които влагат всичко от себе си в първите си творби, след което се пускат по лесното (Джаред Хес например, чийто дебют “Наполеон Дайнъмайт” беше такава плътна и чудата вселена и чийто последен филм е толкова невдъхновен, че дори получи масово разпространение в българските молове). Затова винаги е достойно за възхищение, когато някой видимо изпълнява всяко нещо, с което се захване, с такава отдаденост и грижа към детайла.

Така че в случая особено си струва да се говори за постиженията, които Уес Андерсън прави във втория си опит с куклената анимация след “Фантастичният господин Фокс”, защото те са титанични и пионерски в редица отношения. Първо, да наблегнем, че това е анимация в най-класическия ѝ вид, тоест няма почти нищо компютърно, всички кукли са направени на ръка и движенията им са заснети с дигитални камери кадър по кадър, при което на ден се отмятат максимум няколко секунди от историята и финалният резултат е съставен от общо 130,000 миникадъра. Очевидно тук форматът е служил докрай на идеята, вместо идеята да бъде модифицирана в зависимост от ограниченията на формата – множество детайли и сцени във филма са или невиждани досега в куклена анимация, или поне силно впечатляващи със своята трудоемкост. Няколкосекундната сцена, в която се показва направата на суши, е подготвяна и снимана два месеца; за нея Уес Андерсън казва, че “ако куклите не ползват ножовете, както трябва, или не подхождат към рибата с вниманието на истински майстор на суши, това би било нелепо и безинтересно за мен.” Една от най-сложните кукли е тази на Трейси Уолкър, по чието лице има точно 320 лунички, които се разместват всеки път щом тя се усмихва или мръщи. Възхитителни са и сцените с куклена масовка, за които са създадени стотици фигури, появяващи се във филма едва за секунди, с различни тела, лица, изражения и най-важното – костюми. Материалите, от които са направени куклите, варират в зависимост от тяхната концептуална роля във филма – кучетата например са основно от алпака и памук, използвани за производство на плюшени играчки, и лесната износваемост на тези материали им придава необходимия окаян вид; кучетата роботи, които служат на злия кмет Кобаяши, от друга страна, са единствените кукли във филма, изработени, логично, чрез 3D принтиране. Общо 240 декора и 1000 кукли са били направени за “Кучешки остров”, като за всеки персонаж има по няколко кукли в различен размер. Ръкоделно усещане не се прикрива, а напротив, сякаш умишлено се натрапва, като доказателство, че това е пипано от човешка ръка. Дори при декорите всичко е трябвало да е ръчно, защото, както казва един от отговорниците за визуалните ефекти във филма, Тим Ледбъри, Уес “иска да знае, че нещо е било построено”.

Към този анимационен жанр, който е слабо разработен и следователно без стриктни правила, Уес Андерсън подхожда експериментаторски и игриво. Например, вместо обичайните 24 отделни кадъра в секунда, още от “Фантастичният господин Фокс” той нарежда само 12, което придава особено усещане за време и прави движенията на героите и на камерата забавно чевръсти и симпатично нереалистични.

Впечатляващо е и как Андерсън успява при такъв малък мащаб, в който фокусът и осветлението се случват доста по-сложно, да постигне типичната си стилистика, например характерните промени на фокуса и разстоянието или успоредно движение на камерата, при което действието се проследява в стил “Супер Марио”.

Проучванията, извършени за този филм, са мащабни и детайлни, от японския мизансцен, през множеството референции към филмите на Акира Куросава, който е основното, но не единственото вдъхновение за проекта, през множеството картини укийо-е, уесандерсънизирани и използвани като смешен разказвателен похват, през театъра кабуки, който изглежда толкова смешно, пресъздаден с кукли, та до тъпаните тайко, които са основният инструмент в оригиналната музика на Александър Деспла, с когото Уес Андерсън работи за четвърти път.

Всичкото това грандиозно и детайлно нещо е понесло една история, която аз лично вече започвам да забравям. Усещането е малко все едно някой е построил космически кораб, за да отиде с него до магазина на ъгъла. Но пък хей, не е ли това точно нещо, което типичният уесандерсънски персонаж би направил? Нещо безсмислено, но чаровно чешитско. Нещо по трудната част. Като онзи разглобен и отново сглобен кораб във “Фицкаралдо”.