БЕРЛИНАЛЕ 2018: ДОВЛАТОВ


от
на г.

БЕРЛИНАЛЕ 2018: ДОВЛАТОВ

Преди началото на прожекциите се случва да се разговоря със съседите си по седалка, които досега без изключение споделяха цялостното ми разочарование от конкурсната програма на тазгодишния фестивал. Един човек веднага се съгласи с наблюдението ми, че секцията “Панорама” показва много по-интересни неща. Друг, явно опитен, изказа мнение, че в конкурса винаги попадат и слаби филми, но тази година е най-лошата селекция, която той е гледал. Трети, член на журито за наградата на филмовите критици FIPRESCI, на въпроса ми какво ѝ е харесало досега от фестивала, отговори просто и категорично: “Нищо” (като после все пак отличи, макар и с уговорки, “Транзит”).

Ако се опитам да намеря за себе си някакъв общ проблем между всички конкурсни филми, които ме оставиха безучастен, това ще е тяхната разказваческа безпомощност, провалът в мисията интересната история да се превърне в интересен разказ. Много от произведенията, които гледахме, за времетраенето си от час-два едва казваха и показваха нещо повече от синопсиса си, трудно ангажираха вниманието и откровено не пестяха времето на зрителя, въпреки интересните си теми. Такива бяха “Седем дни в Ентебе” на бразилския режисьор Жозе Падиля, носител на Златна мечка през 2008 г. за филма си “Елитен отряд”, който разказва за спасителната операция след отвличането на самолет през 1976 г. от група пропалестински активисти; “Черно 47” на Ланс Дали, който проследява бивш ирландски войник в неговия самотен поход за справедливост по време на Големия глад в средата на XIX в.; “Наследничките”, който по думите на режисьора Марсело Мартинеси се опитва да покаже пренебрегвано важната роля на жените в парагвайското общество, макар че при гледането аз не усетих дори намерение за това.

Такъв беше и “Довлатов” на Алексей Герман-младши. Разочарованието ми тук беше особено голямо заради особено големите ми очаквания към биографията на един от най-интересните руски писатели от ново време. В ядрото е отново интересен, отговорен и достоен избор на тема с потенциал да предизвика важни дискусии, но същевременно изниква въпросът достатъчно ли е киното да е просто повод, или все пак трябва да е цел само по себе си. А и по повод повода – след прожекцията говорих със зрителка, която никога не беше чувала за Сергей Довлатов и след филма повече не щеше и да чуе. Това е, защото биографията не полага усилия да даде представа за духа на неговите произведения, както, да речем, успешно прави биографичният филм за Хармс от 2017 г. Няма ги типичните за Довлатов абсурд, ирония, хумор, остроумие и хапливост, които правят произведенията му вълнуващи; може би единственото общо с книгите му (от които на български имаме две) е непрекъснатото подхвърляне на имена на писатели: Бродски (който е и персонаж във филма), Хармс, Гогол, Кафка, Менделщам, Фолкнер, Бунин, Стайнбек, Джойс, Кузнецов, Набоков, Солженицин, Хемингуей, Ремарк, Шолохов, Евтушенко, Есенин, Лермонтов, Бьол, Грас.

Герман-младши е избрал да изгради портрета на писателя чрез само шест дни от живота му, които показват основно трудностите, които той среща през 1971 г. в Ленинград в опитите си да публикува своите саркастични произведения в системата на стриктна издателска цензура, и продължителните му провали да получи членство в писателския съюз, без да загърби собствените си възгледи. Както казва той в един момент, “Иска се много смелост човек да запази честността си, когато е никой.” Тогава Довлатов още не е публикуван писател (той става известен чак след емигрирането му в Щатите) и филмът показва безкрайното му лутане в общество, което силно го затруднява да запази честността си. “Ти си добър наблюдател – казва му един редактор, – но персонажите ти са безцелни, запътили са се към морален крах.” “Вие сте талантлив, но не познавате живота – казва друг. – Пѝшете за незначителни неща.” “Защо ни се подиграваш? – чуди се трети. – Ние сме оптимисти.” И накрая съвет от приятел: “Зарежи вестника. Има по-добри начини да направиш пари. Да откраднеш кола. Ще е по-честно.”

Постепенно и настоятелно филмът отправя коментарите, че по това време талантът не винаги води до успех; че рамките на произносимото са били силно стеснени; че се е предпочитало позитивното, оптимистично, чисто писане пред това със “скрити послания”. И не важат опитите на Довлатов да изкара нещата по-сложни от “черно и бяло”: “Литературата не може да бъде позитивна или негативна”. Нито трогва някого достойното му отхвърляне на безсмислени проекти, като този да се направи възторжен портрет на поет, който е обикновен работник: “Не се отказвам, просто не съм съгласен”, на което редакторката му отговаря: “Не искате да се спасите”. В крайна сметка филмът е основно запис на процеса по унищожаването на един творец, нещо, което и самият режисьор заявява като цел: “За нас беше важно да комбинираме история и лични животи; да покажем талантливи творци, които поради политическия климат са неспособни да правят каквото искат, но въпреки това вярват и се опитват да останат верни на себе си.” На моменти, като например този, в който картината “Викът” на Едвард Мунк е интерпретирана като “протест на работник срещу капитализма”, разказът граничи с карикатурното и оставя съмнение дали политическият климат е използван, за да добием по-добра представа за живота на Довлатов, или животът на Довлатов е използван като извинение да се осмее политическият климат. Може би ги има и двете, но все пак остава проблемът, че “Довлатов” дава повече представа за епохата, отколкото за писателя.

На пресконференцията изникна интересният въпрос дали този критичен филм ще бъде показан официално в Русия. Алексей Герман-младши отговори, че ще бъде показан без проблеми, че Довлатов и Бродски, макар и абсолютно низвергнати на младини, в момента имат паметници в страната, че Русия не е Северна Корея, че има все по-голямо взаимно неразбиране между неговата страна и Запада, основано на клишета, и че се надява Русия и западните държави да си говорят повече едни с други, отколкото едни за други.