ДА НАПУСНЕШ НЕВЪРЛЕНД


от
на г.

ДА НАПУСНЕШ НЕВЪРЛЕНД

Изчетох някои критики за тоя филм и повечето автори започват с думите: „Не съм голям почитател на Майкъл Джексън и като се замисля… никога не съм бил“. Така се оказва, че никой не е. Всички са имали някакви съмнения относно странната прическа, странното миловидно държание, странните ала-военни костюми, странните… Оказва се, че всички някак смътно са подозирали в нещо краля на попа, но не им е било ясно какво и как.

Защо започвам с такива думи рецензия за филм ли? Защото този филм не е художествено произведение. Ако не ставаше дума за Майкъл Джексън, т.е. за престъпление (евентуално престъпление) от такъв мащаб, филмът нямаше да има премиера в Сънданс, да речем (автокоректорът ми поправя „Сънданс“ на Сандански, но и в Сандански иначе не би се прожектирал – по същата причина).

Да напуснеш Невърленд“ разказва за историите на Джеймс Сейфчък и Уейд Робсън: те (по отделно) се запознават с Майкъл Джексън, сприятеляват се и сетне той в продължение на години ги малтретира сексуално. Сейфчък и Робсън са около 7 годишни, когато започва връзката им със звездата. Режисьорът Дан Рийд създава филма си въз основа техните разкази, добавяйки архивен филмов и снимков материал. Включени са интервюта с майките на Сейфчък и Робсън, както и с други техни роднини.

Онова, за което се разказва във филма, се случва в края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век – т.е. когато Майкъл Джексън е на върха на своята слава.

В предаването на Опра Уинфри Дан Рийд заявява, че не е дал възможност за отговор на другата страна – например на адвокатите на Майкъл Джексън или негови приближени от онова време, защото е искал да се фокусира върху съдбите на Сейфчък и Робсън. Стореното от Джексън белязва целия им живот, както и живота на техните семейства – те до ден днешен не успяват да напуснат Невърленд, не успяват да се излекуват от травматичното минало.

Въпреки, че трае почти 4 часа, филмът се гледа с лекота, защото – без претенции за дълбок психологизъм – тук са използвани всички клишета за изграждане на мелодрама: фокус върху треперещи ръце, засилен звук при преглъщане-въздишане-сподавяне на плач, илюстративна тъжна музика в определени моменти и т.н.

Главният въпрос, който зрителят си задава, разбира се, е: истина ли е всичко това?

Обясненията на Сейфбък и Робсън защо не са разказали своите версии по време на съдебния процес за педофилия срещу Майкъл Джексън преди години, са някак вяли и неубедителни: те казват, че тогава не са били готови. Също не особено правдиво звучи обяснението им защо сега се оказват готови.

Моята версия ли? Аз вярвам в техните истории. Не заради стройния и драматургично правилен филмов разказ. Вярвам, защото зад режисьора Рийд застава гигантът HBO (филмът „Да напуснеш Невърленд“ е произведен по негова поръчка). Семейството на Майкъл Джексън е обявило, че ще съди телевизионната мрежа за крупната сума от сто милиона долара (както и цялата медийна компания Time Warner, собственик на HBO).

След скандалите с Харви Уейнстейн и Кевин Спейси стана ясно, че парите днес, в нашата епоха, не са определящи. Много по-важна е добрата репутация. Зад този филм застават освен HBO, фестивалът „Сънданс“ (тук е премиерата на филма; участниците и създателите му са посрещнати като герои) и Опра Уинфри (в пространно интервю нейни гости са режисьорът, Сейфбък и Робсън; Уинфри недвусмислено многократно изразява пълното си доверие към техните разкази).

За мен особено дразнещо в този филм е не това, че не е дадена възможност на обвиняемата страна да се защити. По-важно е защо е повдигнато обвинение единствено срещу Майкъл Джексън. Целият му огромен антураж от бодигардове, шофьори, асистенти, прислуга – всички те са знаели какво се е случвало. Те са уреждали хотели и апартаменти за децата, те са присъствали в имението Невърленд и на другите места, на които той е водил момчетата. Защо тези хора остават не само неназовани, но дори не става дума за тях във филма?

Относно ролята на родителите – това е понятно. Бабата с коритото, която е пожелала прекалено много от златната рибка. Тук вините и последствията са ясни.

„Да напуснеш Невърленд“ не е кино-преживяване. Това не е произведение на кинематографичното изкуство, макар много грамотно да са спазени всички правила на качествената мелодрама. Има положителни герои, отрицателен герой, плавно течащ разказ и е лесно да бъдат направени категорични изводи. Операторската работа и монтажа са на ниво читав телевизионен документален филм, не повече (но не и по-малко). Музиката изобщо не забелязах, макар тя да се носеше безлично-илюстративно почти през цялото време. Често се появяваха едни и същи архивни документални кадри (от реклама на Пепси кола и от концерт на Майкъл Джексън), което след петото повторение бе вече байгън, разбира се.

Мисля, че този филм е важно да бъде гледан по една основна причина: много ясно, стъпка по стъпка, е показано как едно дете може да се окаже жертва на сексуално насилие. Колко лесно, подхлъзващо лесно е за родителите да повярват, че добрият, мил, прекрасен чичко е най-добър, нужен и полезен приятел на тяхното дете. И не, не е важно дали този чичко е звезда от световен мащаб.

Мисля също така, че този филм би надхвърлил рамките на телевизионната мелодрама, ако бе направил зрителите съучастници на престъплението. Така, както ние искрено съчувстваме на Хумберт Хумберт. Спомнете си: в края на романа той чува отдалеч как се носи детски глъч и искрено съжалява, че сред тая глъч никога вече няма да чуе гласа на Лолита. И да, ние съчувстваме на героя. Ние забравяме, че това е болен човек, педофил, който жалее всъщност не защото няма да чуе гласа ѝ, а защото тя е пораснала. Набоков като опитен вълшебник ни обърква…

А тук, във филма на Дан Рийд всичко е черно-бяло. Той не ни кара да преживеем магията, наречена Майкъл Джексън. А всъщност времето, за което разказва, онова, в което Джако бе на върха на своята слава и независимо дали харесваме или не поп музика или неговите песни, в онези години той бе истински крал.